Искате ли да получавате новини от нас - за премиери, промоции и др.?

 

 

ТЕАТЪРЪТ НА СТАНЧО СТАНЧЕВ

Виолета Тончева

26.10.2017 15:14

 

Портал Kultura.bg

http://kultura.bg/

 

Станчо СтанчевСтанчо Станчев, едно от големите имена в историята на Варненския драматичен театър, му е посветил 41 от своите творчески години в периода 1962–2003. Това е почти половината от вековната история на театъра, едно изключително съзидателно време, протекло под неговия творчески знак. В наследство той оставя над 100 постановки, от които 53 на български и 47 на чуждестранни автори. И ако днес Варненският драматичен театър е театър с достойно място в българското сценично изкуство, то заслугата за това в голяма степен е и на Станчо Станчев.

Роден през 1932 г. в Пловдив, той завършва режисура във ВИТИЗ при проф. Боян Дановски, работи в условията на тоталитаризъм и на демокрация, но следва единствено творческите си принципи, което му отрежда нелека съдба и често го поставя под ударите на силните на деня. Той напуска първото си работно място в Русе заради безумното обвинение, че прави „фашистки“ театър и така идва във Варна, където поставя „Великият Боби“ от Кшищов Грушчински. Тази първа негова варненска постановка, прочетена като гротеска за властта, която може да превърне обикновения човек в диктатор, задава и една от основните посоки в целия творчески път на Станчо Станчев.

Честен, свободен, достоен – си отиде от този свят Станчо Станчев на 23 октомври 2017 г.  Не пожела поклонение в театъра, защото „театърът е храм на изкуството, а не място за поклонение“.

Как устояваше на партийните критики, на които са били подложени не една и две твои постановки? „Коза“ от Васил Цонев е заплашена да не стигне до премиера, „Следствието“ от Петер Вайс е свалено след 3 спектакъла, „Има ли смисъл да утепваме мечка“ от Панчо Панчев е критикувана от официоза „Работническо дело“ като „погрешна тенденция в нашата режисура“ и т.н. Тези и други подобни оценки обикновено се разминават полюсно с мнението на професионалистите, но неприятностите не са ти били спестени.

Освен съпругата ми Дария, винаги са се намирали колеги и приятели, които са ме подкрепяли. Много са. В Шумен – Емил Кьостебеков, актьор и директор на театъра, и кинокритикът Тодор Андрейков, който отговори на нападките срещу „Интермедиите“ на Сервантес, а в Русе – поетът Иван Теофилов и режисьорът Борис Тафков. След като бях уволнен от Русенския театър, Николай Савов, директор на Варненския театър, и режисьорката Димитрина Гюрова ме поканиха във Варна. След четири сезона в Шумен и два в Русе, се озовах във Варненския театър с „препоръката“ от Градския комитет на партията в Русе: „Вземете го и пари ще ви дадем!“.

Не съм и подозирал, че ще остана тук докрая. Във Варненския театър през различните етапи на професионалната ми кариера чувствах закрилата на директорката Пенка Дамянова и на режисьорите Желчо Мандаджиев, Гриша Островски и Цветан Цветков. Увереност ми даваха и актьорите, с които споделяхме едни и същи позиции в съвместната ни работа – Борис Луканов, Сава Георгиев, Данаил Мишев, Димитър Хаджиянев, Кирил Господинов, Илия Пенев … Сигурно ще пропусна някого. Приятелите Петър Пейков, Ицко Финци, Георги Калимеров, Людмил Кирков, Методи Андонов и Антон Горчев, художникът Петър Стайков, с които си кореспондирахме и взаимно си вдъхвахме сили. По- късно, в авантюрата „Хиляда метра над морето“ от Петър Маринков получих изключителната подкрепа на Стойчо Мазгалов, тогава директор на „Сълза и смях“, както и на театроведката Ана Иванова, заради което и двамата бяха отстранени от театъра. А когато ме пенсионираха по най-бързия начин, режисьорът Злати Златев ми подаде ръка и ме покани да поставям на сцената на Варненския куклен театър.

Ореолът ти на режисьор, който не се съгласява с наложените отгоре директиви, се допълва от живите все още театрални митове, в които се превръщат много от твоите постановки като „Полет над кукувиче гнездо“ от Дейл Васерман, „Римска баня“ и „Сако от велур“ от Станислав Стратиев, „Прокурорът“ от Георги Джагаров, „Добрият войник Швейк“ по Ярослав Хашек, „Стогодишно смешно театро“ от Васил Стефанов, „Ревизор“ от Н. В. Гогол, „Седмо: кради по-малко“ и „Архангелите не играят флипер“ от Дарио Фо, „Страшният съд“ от Стефан Цанев. Какъв е режисьорският ключ на Станчо Станчев? Как дадена пиеса става повод за намиране на собствен език и собствена естетика?

Няма таен ключ. Търсел съм винаги пиеси, поставящи проблеми, които лично ме вълнуват, пиеси, в които съм намирал смисъл и възможност да изкажа собственото си отношение. Винаги съм се стремял да доведа позицията на автора, която лично споделям, до публиката. Преди да започна репетиции, постановката с всичките ѝ компоненти – послание, конструкция, пространствено решение, музика, мизансцен, е вече в главата ми, а режисьорският ми екземпляр е нашарен с бележки и рисунки. Започвам работа без колебание, убеден в правотата на избрания подход. Слушам единствено гласа на собствената си интуиция. За мене това е един от най-хубавите моменти в режисьорската професия – когато си насаме с текста на автора.

 

Репортаж на БНТ

 https://www.bnt.bg/bg/a/snezhnata-kralitsa-esenno-zimna-versiya-na-komichna-ilyuziya

 

 

 

 

 

ЧЕХОВ НА СЕЛО

 

Месец на село

 

Людмил Димитров, изследовател на творчеството на Тургенев за постановката на Драматичен театър „Стоян Бъчваров“ – Варна „Месец на село“ от И. С. Тургенев. Превод Майа Праматарова; сценична версия и режисура Стилиян Петров; сценография Венелин Шурелов; костюми Елица Георгиева; музика Иван Шопов. Участват: Наталия Петровна – Даниела Викторова; Михаил Ракитин – Стоян Радев; Верочка – Цветина Петрова; Алексей Беляев – Валери Вълчев; Игнатий Шпигелски – Николай Божков; Аркадий Ислаев – Пламен Димитров; Ана Семьоновна – Юлияна Чернева; Лизавета Богдановна – Веселина Михалкова; Катя – Гергана Арнаудова; Шааф – Константин Соколов; Афанасий Болшинцов – Николай Кенаров; Коля – Алекс Маринков / Николай Маринков. Премиера 30, 31 март 2017 г.

 

Не се наемам да правя цялостен анализ на спектакъла, защото поради своята плътност той изисква поне повторно гледане: определено усещам, че отделни детайли – а такива има в изобилие и то блестящи! – ми убягват, но ще тръгна след онези, които най-силно ме завладяха. А водещият и най-стойностен сред тях е, че без да са променени думите на оригиналния диалог, историята на Наталия Петровна, Ислаев, Ракитин, Беляев, малката Вера и Хвърчилото, ни е разказана... през Чехов.

 

Много ме привлича мисълта, че в тази пиеса Антон Павлович е припознал себе-си-отпреди-себе-си, усетил е какъв (художествен) светоглед е заложен у него, предаден му през културната памет на времето, иначе казано – какво собствено го вълнува в човешките взаимоотношения и в каква фикционална посока иска да ги проследи. Ценното е, че сякаш прониквайки в Тургенев, режисьорът е повярвал на интуицията на Чехов и я е възприел като пътеводна, поел е след нея. Нещо подобно се случва твърде рядко не само у нас. Това представление имплицитно – а и на прозорливия ценител на сцената на „филиала“ във Варна – обяснява какво авторът на „Чайка“ е видял в „Месец на село“. Малко по-смело казано, подсказва как късният Чехов излиза изпод шинела на Иван Сергеевич и, моделирайки се в същата перспектива, става Чехов.

 

Нека конкретизирам. След смъртта на Тургенев Чехов не просто охотно настанява сюжетите си в овакантеното от него пространство – руската провинция, но прави поне още два запомнящи се хода: пренарежда наследения интериор, „наемайки“ същите персонажи, като запазва типологията им (специфичното им амплоа), но ги натоварва с различни задачи (роли). С други думи, ползва присвоения Тургенев антураж като „суровина“ за своята драматургична работилница и усъвършенства действащите лица в изящни характери с непредвидима и сложна психология. Но текстовете остават загадъчни. Станиславски например не престава да се чуди кое кара Чехов да номинира късните си пиеси като комедии и тази дилема повлича крак чак до днес. Но не си задава въпроса защо по-рано Тургенев предприема същия жанров ход: да обърна внимание, че и коментираната тук творба е „комедия“, нещо, очевидно осмислено от Чехов като стратегически перспективно. Освен това в „Месец на село“ има поне четири основополагащи сцени за късната Чехова драматургия, само че в нея те не са концентрирани в една, а в повече пиеси. За кои по-точно моменти става дума?

 

ЗА МЕЧТАТЕЛИТЕ, РОДЕНИ С МЕЧ

 

 

Елица Матеева

 

Изминали са тридесетина години от последното ми лятно посещение на спектакъл във  Римски терми. От миналата година тази забравена традиция  във Варна се възстанови, защото все пак има хора, които осъзнават, че мястото е вълшебно за преживявания от всякакво естество, посветени на изкуства и музи.

Какво по-магическо пространство на открито би било подходящо за театрално представление, чиято драматургия се подкрепя от идеята за най-сладката илюзия, отдалечаваща ни и същевременно така категорично събираща ни с тленността на живота, представен като театрална приказна феерия – Римските терми благородно приемат в прегръдката си най-новото заглавие от репертоара на ТМПЦ-Варна „Комичната илюзия“  от Пиер Корней с режисьор Васил Дуев.

Сърпът на луната подсказва настъпването на онзи час, в който над главите ни освен писъка на гларуси, ще прелети магията на случването. Публиката се вълнува, покрай столовете и почти до авансцената актьорите сноват и изведнъж жена режисьор (по текст Алкандър, в изпълнение на Гергана Арнаудова) подрежда актьорите, вече е ясно: присъстваме на репетиция, ние сме в театъра, а театърът се разтваря в свой театър, сякаш е част от една кутия, появила се  от по-голяма кутия, собственост на изкусен фокусник. Владетелят на фокусите в театъра се нарича Бог от машината, Съдба, Режисьор – синонимите са много, но за простосмъртния зрител е очевидно, че пред него ще се разиграе история с поука.

И ние като стария баща Придаман (Пламен Димитров) търсим истината за своя блуден син Клендор (Ненчо Костов), защото сме самотни, изоставени в делника бродници, които искат да постигнат щастието, да намерят липсващите зрънца от изтичащия между пръстите Живот. Придаман е признал греха си за прокудения си син и точно в този момент е осъзнал, че общите корени, общата кръв трябва да са едно, да не се разполовяват. Ето защо той търси помощ от всесилната Алкандра. Тя телепортира с магия бащата и публиката в историята на сина, който от Париж е попаднал в Бордо, прислужвайки  на самохвалкото Матамор (Константин Соколов). Последният е влюбен в изящната Изабел (Цветина Петрова), която е поробила сърцето на горделивия Адраст (Ивайло Иванов).

Но Изабел отдавна е предпочела Клендор, а Клендор като приедприемчив търговец е разбрал, че възлюбената му е дарена с богатство и може прекрасно да съчетае ласки с охолен живот. Бащата на Изабел-Жеронт (Стоян Радев) критикува поведението на Изабел и предпочита кандидатурата на Адраст, последният се дуелира с Клендор и пада пронизан, а Клендор е затворен в тъмница. Всичко би имало своя трагичен край, ако слугинята на Жеронт и Изабел-Лиз (Сабина Коен) не бе се включила в любовните страсти-тя помага и Клендор е спасен. Младите избягват от стрелите на правосъдието, а машината на времето ги среща след години отново с Придаман. Влюбените са вече богати, с уреден бит, но Клендор постоянно изневерява на Изабел, а тя не може да приеме измамата. Един ревнив съпруг наказва Клендор и тъкмо блудният син да се окаже насаме със смъртта, а Придаман да посипе косите си с пепел, илюзията като в стоп кадър „съживява“ всички персонажи и цялата история се оказва театър. Клендор е актьор, бащата се радва, че синът е жив, но е разочарован от професионалния му избор.

 

С „Бащи, лъжи и още нещо“ искаме да дарим радост, да направим всеки зрител по-позитивен и усмихнат, казва актьорът Свилен Стоянов, който празнува 60-годишен юбилей

 

Публикувана: 19  Sep 2017 | 14:34

Снимка Полина Петрова

 

„Бащи, лъжи и още нещо“ е комедия за грешките, които допускаме. Това определение даде режисьорът Костадин Бандутов в навечерието на премиерата на спектакъла, която е първа за новия сезон на варненския драматичен театър. Това не е първа среща на Костадин Бандутов с творчеството на Рей Куни. Режисьорът на практика „открива“ английския драматург, станал известен с прозвището „краля на комедията“ за българската публика.  Спектакълът „Между два стола“ със своите 151 представления в периода 1990-1998 година се оказва най-дълго играният на голяма сцена в най-новата история на Варненския драматичен театър.

 

„БАЩИ, ЛЪЖИ И ОЩЕ НЕЩО“

Актуалният прочит на „Бащи, лъжи и още нещо“ е втори за Костадин Бандутов след 25 години. „Бащите, лъжите и още нещо винаги ще ги има“ – казва режисьорът с усмивка. „Ако зависеше от мен аз бих повторил много от спектаклите, които съм поставял през годините. Това е един от начините да покажем на младото поколение, че има и друга култура, различна от културата на телефона, лаптопа и таблета, за която характерна е бързо поднесената информация, която те получават на готово. Другата причина да поставя отново „Бащи, лъжи и още нещо“ е, че това е една много атрактивна и смешна комедия. Рей Куни е майстор на ситуативната комедия и в ситуации, които дори режисьорът и актьорите, а оттам и зрителите смятам за изчерпани, той успява да намери оригинали решения. Новото в спектакъла сега е, че налагам един много бърз ритъм ,– това е, което искам от актьорите. Носен от това бясно темпо човек няма време да спре, да помисли, да разбере къде греши и как да постъпи“ – допълни Костадин Бандутов.

 

Ако се сравни спектакълът „Бащи, лъжи и още нещо“ днес и преди 25 години, човек ще си даде сметка как изтича времето. Свилен Стоянов преди е бил в ролята на сина, а сега е в ролята на бащата. „Сега изпитанието е по-любопитно, защото публиката е по-различна, по-динамична, с по-различни усещания за изкуството. Не е никак лесно да вляза в ролята на бащата, след като съм бил в ролята на сина.

Младият Лезли е един изключително позитивен образ, който печели много симпатии в публиката, защото на практика той е потърпевш от тази ситуация, в която попадат възрастните. Бащата е съвсем различен – човек, сигурен в своя път, отдал всичко на кариерата и успеха, но загърбил по някакъв начин личните неща. Оказва се в един момент, че целият му живот се преобръща на 180 градуса и той трябва да преодолее една драматична за него ситуация, ако може…Отстрани персонажът изглежда смешен, както и всички останали, разбира се, но те са поставени в драматична ситуация, в един сложен за житейския си път период. Решението, което предлага г-н Бандутов е доста атрактивно и със здрави драматургични основания и то изисква поливалентни актьори. Надявам се резултатът в крайна сметка да е удовлетворяващ за всички. Има още какво да търсим разбира се…

Има едно неписано правило в гилдията, че до 10-ото представление на един спектакъл той продължава да се „отглежда“ в процеса на срещите с публиката и в процеса на партньорството между актьорите на сцената. Основната ни цел е да дарим радост да направим всеки зрител по-позитивен и усмихнат, казва актьорът, който празнува 60-годишен юбилей. Свилен Стоянов си пожела още много творчески предизвикателства занапред, които да го зареждат с удовлетворение от посланията, отправени към публиката. „Знам, че имам още какво да дам, затова искам само да бъда здрав и позитивен. Да хвърлим назад ежедневните тегоби, защото животът е един“, допълни той.

 

Станислав Кондов е младият актьор, който ще пресъздаде на сцената образа на сина Лезли в актуалния прочит на „Бащи, лъжи и още нещо“. „Беше ми много интересно да изследвам този младеж, който е почти на моите години, а на практика толкова различен от мен, той е луда глава, бунтар. Елате и ще видите, няма да издавам повече. Направихме представлението с много труд, с много любов и с много смях. За мен беше много забавно“, сподели Станислав.

 

За него и за Полина Недкова това е дебют на сцената на варненския театър. И двамата са от Варна и споделят, че са израснали в местните театрални школи и стремежът им към сцената е бил точно заради актьорите, с част от които сега излизат заедно в представлението „Бащи, лъжи и още нещо“. „Да дойда във варненския театър за мен е мечта и приключение. Вълнувам се. Аз имам големи очаквания от този театър, надявам се и той да има от мен, за да мога да ги оправдая. Героинята ми в този спектакъл е много ентусиазирана и целенасочена. За мен по интересен е работният процес, репетициите, не толкова фойерверките накрая. И те са прекрасни, разбира се, но аз повече се вълнувам преди това“, разказа Поли преди премиерата.

 

Тази и утре вечер са двете премиерни представления на „Бащи, лъжи и още нещо“. Началният час е 19:00, на сцена „Филиал“. В спектакъла участват още  Валери Вълчев, Милена Кънева, Димитър Мартинов, Веселина Михалкова, Валентин Митев, Биляна Стоева, Николай Кенаров, Пламен Георгиев, Теодора Михайлова и Малина Михалкова.

 

http://www.chernomore.bg/varna/2017-09-19/komediya-za-greshkite-koito-dopuskame-postavya-kostadin-bandutov-na-varnenska-stsena

 

 

Източник: http://www.formalno.com/

 

Като момиче с крака на земята и глава в облаците описва себе се актрисата Цветина Петрова. Въпреки че е от сравнително младите попълнения в трупата на Варненския театър не може да се оплаче от липса на роли, при това представящи я в различна светлина. Тя е Анка от „Криворазбраната цивилизация“ и Марийка от „Свекърва“, друг път е Полина от „Доходно място“ или Емилия от „Опасни връзки“. Най-новото й превъплъщение е Виола в спектакъла на Пламен Марков „Влюбеният Шекспир“. От героинята си научава много и най-вече, че любовта е винаги красива и ако не съществуваше на тази земя, щеше да я търси другаде. Но предизвикателствата за Цветина не спират дотук. В момента във Варна вървят репетициите на „Месец на село“ от Тургенев. Режисьорът Стилиян Петров ѝ е поверил ролята на Вера и с нетърпение очакваме премиерните представления на 30 и 31 март.

 

- Кога и как театърът влезе в живота Ви?
- В ранна възраст и рязко. Не помня точно първото представление, което съм гледала като дете, но помня че бях седнала на първия ред и не можех да отместя поглед от сцената. Помня онова силно усещане за друга реалност; за магия, различна от тази на киното, от тази на книгите, от тази на музиката. Влюбих се първо като зрител, после исках да съм част от тази магия. От тази игра.

 

Прочетете цялото интервю тук: кликнете

 

Влюбеният ШекспирВластниците и в Англия предпочитат кучетата пред артистите
Ирина Гигова - вторник, 07-03-2017 - 16:05, в. „Монитор”

Спектакълът по прочутия филм подсказва кой е писал пиесите на Барда

Истинско пиршество за духа ни предложи спектакълът „Влюбеният Шекспир“, с който Варненският театър гостува на сцената на Народния в столицата преди вечер. Не сме се и съмнявали, че пиесата, създадена по едноименния мултиоскаров филм на Джон Мадън, е разкошна; на съответната висота е и постановката на естета Пламен Мраков с костюми по проект на Мира Каланова – великолепен пример как епохата може да бъде наподобена, без това непременно да изглежда кичозно.

Представлението, бълбукащо като добро шампанско с изтънчения британски хумор на оригинала, може да се приеме за свободно тълкуване на вечната загадка кой е бил Шекспир, дали той или някой друг е написал великите му пиеси, само че вместо поредното скучно научно изследване по темата получаваме висококаратно интелигентно забавление. Как от цялата бъркотия преди премиерата се ражда театрален шедьовър?

 

Вижте цялата статия тук>>


 

 

 

 

Проф. Красимир Спасов

Чудесен спектакъл с интересна драматургия, позната от филмовия шедьовър „Влюбеният Шекспир” - един факт, който буди основателното любопитство дали театралният вариант ще издържи сравнението. Да, Варненският драматичен театър, в лицето на режисьора проф. Пламен Марков, сценографа Мира Каланова, композитора Калин Николов и актьорския състав, дава един достоен отговор, създавайки силен и убедителен спектакъл.

По начало театрите, които си позволяват спектакли с много хора, както е в случая, се броят на пръсти. Изисква се голямо режисьорско умение, което да обедини толкова голям екип и режисьорът се е справил по възможно най-добрия, бих казал дори възхитителен начин. Искрено поздравявам Варненския театър за това постижение. Той имаше нужда от една подобна постановка, която да бъде еднакво убедителна на всички нива – като драматургия, режисура, овладяване на пространството, костюми, музика и актьорски постижения.

Бих добавил, че наред с всичко изброено дотук, „Влюбеният Шекспир” е и едно крайно забавно представление. Актьорите играят с особено увлечение, това се усеща и придава допълнително качество на целия спектакъл.

 

Проф. Атанас Атанасов

Едно от най-добрите неща, които съм гледал през този сезон. Вълнуващо, заразително представление. Въпреки че продължава три часа, не усетих кога мина времето. Уважавам и ценя всички колеги във Варненския театър. Всички знаем кои са неговите стожери - Стоян Радев и Веселина Михалкова. Освен тях, ме впечатли Симеон Лютаков, който е от моя първи випуск в Театралната академия. Милена Кънева също изгражда много интересна роля. „Влюбеният Шекспир” може и да е представление, което се занимава с чисто театрални проблеми, но е направено много силно и вълнуващо, усещаш го със сърцето си. Дано да го видят повече хора, не само в София и Варна, а и в други градове.

 

Проф. Надежда Сейкова

„Влюбеният Шекспир” ми направи силно впечатление като един многопластов, добре организиран и атрактивен спектакъл. Гордея се с моя ученик Адриан Филипов, който е много узрял и се представи чудесно в ролята на Шекспир. Представлението дълбоко ме развълнува и събуди у мен асоциации за времето назад, когато аз самата откривах Шекспир. Спомних си за проф. Любомир Тенев и неговите тези за Кристофър Марлоу, върнах се към „Ромео и Жулиета” в Народния театър, когато бях асистент-режисьор на Стефан Сърчаджиев...

Постановката на Пламен Марков заслужава внимание и вярвам, че ще бъде оценена по достойнство от театралното съсловие.  

 

Проф. Ивайло Христов

Многостранен спектакъл с прекрасна визия, сценография и костюми. Много точен пример за добро, умно, мъдро и същевременно комуникативно представление. Намерено е златното сечение. „Влюбеният Шекспир” на Варненския театър ще има успех навсякъде.

Проф. Иванка Бенчева

Прекрасно представление, създадено с висок вкус, театралност и фантазност. Прекрасна режисура, прекрасна сценография и прекрасни костюми, великолепен грим и великолепно техническо осъществяване. Марково представление, каквото няма как да не се получи, след като го прави марков майстор като Пламен Марков.

Поздравявам актьорите за пластиката и сценичното поведение. Радвам се, че сред тази голяма актьорска трупа се изявяват и моите студенти Стоян Радев, Веселина Михалкова, Гергана Арнаудова, Цветина Петрова, Николай Кенаров, Стефан Додуров.

 

TOP