Искате ли да получавате новини от нас - за премиери, промоции и др.?

http://www.chernomore.bg/jivot/2018-07-13/eli-pencheva-v-teatara-nay-vazhna-e-istinata

 

 

 

 

http://bnr.bg/post/100994987/cal-mesec-teatar-i-muzika-pod-zvezdite-predlaga-rimski-termi-2018

 

 

 

 

 

Източник: http://www.chernomore.bg/varna/2018-05-10/podgotvyat-mashtabna-programa-za-100-godishninata-na-varnenskiya-teatar

 

 

"Телефонът на мъртвеца" в БНТ

 

Денят започва с култура | "Телефонът на мъртвеца" - най-новата постановка на варненска сцена

 Телефонът на мъртвеца

 

 

 

 

Най-новото заглавие в афиша на Драматичния театър „Стоян Бъчваров” във Варна е пиесата „Телефонът на мъртвеца” от Сара Рул, която е сред най-младото поколение американски драматурзи. Постановката е на режисьора Петър Денчев.

 

Прочетете цялата статия тук >>

 

 


 

КОИ СМЕ НИЕ ВСЪЩНОСТ?

 

“Хенри IV” по Луиджи Пирандело. Постановка, сценична версия и музикална картина Лилия Абаджиева. Сценография, костюми и мултимедия Васил Абаджиев. Фотография Иван Абаджиев. Участват Стоян Радев, Веселина Михалкова, Цветина Петрова, Ненчо Костов, Симеон Лютаков, Васил Ряхов, Пламен Димитров, Станислав Кондов, Константин Соколов. ДТ-Варна. Гастрол на 12.02.2018 в Народен театър “Иван Вазов”

 

Почти век преди времето на аватарите и на привикването към обществото на спектакъла, преди дигиталната епоха, театрализацията във всекидневното ролево поведение на човека и умножаването на виртуалните реалности, един герой на име Ландолфо пита Кои сме ние всъщност? Всъщност, Ландолфо не е точно герой, а персонаж, чийто автор поставя под съмнение изобщо героя в драмата. Поставя не само героя в драмата, но и самата драма под съмнение. Луиджи Пирандело преобръща с главата надолу представите за драма и театър с появата на “Шест лица в търсене на автора” и с другата си, смятана за шедьовър, пиеса, а именно “Хенрих IV” (1922). В нея се появява въпросният Ландолфо, който пита Кои сме ние всъщност? Това е един от големите въпроси, които занимават автора от Агридженто.

Проблемът за идентичността на модерния човек върви ръка за ръка с другия централен за Пирандело въпрос: за съществуването и видимостта му. Неговото поставяне отключва играта с реалностите, с ролите, с маските, с границите на реалностите, с видимото и с начина на възприемане на образите, които виждат играещите-и-участващите и гледащите-временно-неиграещите. Каква по-подходяща форма за Пирандело в търсенето на израз на тези въпроси, освен самата форма на театъра? Тук не става дума за класическото тематизиране на принципа театър-в-театъра, което се прави за пръв път в епохата на романтизма. Луиджи Пирандело избира формата на самата театрална игра, за да покаже с нейното разиграване размиването на границите между илюзията и реалността, между представата за илюзия и за истина, между сцена и пиеса, между актьор и роля, между лице и маска и т.н, и т.н. Тъкмо в тези игри кристализира и прочутият пиранделизъм. Така че, както и днес човек да тълкува Пирандело, той търси свой път все към тези въпроси.

 

Проф. д-р КАМЕЛИЯ НИКОЛОВА за февруарския гастрол 2018 на Драматичен театър „Стоян Бъчваров“ в София

„Литературен вестник“, брой 8, 28.02-6.03.2018

http://www.bsph.org/members/files/pub_pdf_1588.pdf

 

СЦЕНА, стр. 8

От 12 до 16 февруари на своя традиционен софийскигастрол осъществяван в началото на всяка календарнагодина) Варненският драматичен театър „СтоянБъчваров” показа най-новите си спектакли на няколкоот столичните сцени. Афишът на турнето включвашепет представления: „Хенри ІV” от Луиджи Пирандело,режисьор Лилия Абаджиева; „Месец на село” от ИванТургенев, режисьор Стилян Петров; „Комичната

илюзия” от Пиер Корней, режисьор Васил Дуев; „Сън” отМагда Борисова, спектакъл за юноши на режисьора СтоянРадев Ге.К. и „Приятели” от Здрава Каменова и КалинАнгелов, режисьор Николай Кенаров. Пълните салони навсички представления не само демонстрираха добратаорганизация на гостуването, но и безспорния интерес насофийската публика към работата на варненската трупа.

 

Гледах първите три от представените пет спектакъла.Видени един след друг в три поредни вечери, те особенокрасноречиво потвърдиха както безспорните силникачества, така и проблемните зони в продукцията наВарненския театър, които наблюдаваме през последнитедве-три години.Показаните спектакли отново заявиха трайнияи целенасочен интерес на трупата към големитедраматургични текстове от традиционната имодерната класика. Тук е важно да напомня, че най-ярките постижения на театъра (като отделнироли и като цялостен спектакъл) от началото натова десетилетие са най-често в представления поважни класически пиеси – Ричард ІІІ на Стоян Радевв едноименната трагедия на Шекспир, поставена отПламен Марков, постановките на същия режисьорна „Вуйчо Ваньо” от Чехов и на Гоголевия „Ревизор”,„Доходно място” от Островски на  режисьора КрисШарков – за да спомена само някои от най-значимите.Избирайки отново емблематични текстове от различниепохи, повечето рядко поставяни в България, катознаменитата „Хенрих ІV” (1922) на Пирандело, „Комичнаилюзия” (1636) на Корней и „Месец на село” (1850) наТургенев, Варненската трупа ясно заявява желаниетоси да работи върху сериозен и богат драматургиченматериал, да се сблъсква със сложни професионалнипредизвикателства, да изследва пред своята публикаосновни и вечно актуални въпроси на обществото ичовешкия живот. Известният факт, че най-честопредложените заглавия идват от режисьорите,които театрите у нас канят за постановките сине отменя предпочитанията и отговорността заизбора точно на тези текстове на ръководството итрупата на Варненския театър.

 

И в трите постановкиувлечението на целия екип и амбициозната реализацияна пространствено-визуалното решение са едни от най-безспорните им характеристики.

 

Друго безспорно качество на представените спектаклие добрият професионализъм и креативността,демонстрирани от актьорите, участващи в тях. Тукнепременно бих искала да откроя неуморната енергия истраст към играта на Стоян Радев в ролите на Хенри ІV,Ракитин в „Месец на село” и Жерон в „Комична илюзия”,сдържаната прецизност на Симеон Лютаков като БаронБелкреди („Хенри ІV”), нюансираното присъствие наПламен Димитров като Ислаев и артистичния замах наВеселина Михалкова в ролята на Лизавета Богдановнав постановката на пиесата на Тургенев. В „Комичната илюзия”, поверена на интересно заявилия себе си младактьор и режисьор Васил Дуев, играят енергично иувлекателно Ненчо Костов (Клендор),Сабина Коен (Лиз) и Ивайло Иванов (Адраст),за които тези роли са професионалниятим дебют. С много добрата си външна ивътрешна пластичност в трите спектакълаубедително се наложи и Цветина Петрова вдинамичните роли на младите Фрида („ХенриІV”), Верочка („Месец на село”) и Изабел(„Комичната илюзия”).

 

http://kultura.bg/

 

Aнелия Янева

 

 

„ХЕНРИ IV“

Още с появата си като режисьор в края на 90-те Лилия Абаджиева въведе един нов, ярък и експресивен театрален език, който се превърна в неин запазен знак и по който я разпознаваме и досега. Няма как да се сбърка, нито може да се присвои от епигони и плагиати, толкова е характерен и различим. Какво е особеното за него: фрагментирането на текста, като отделно взети избрани пасажи се разместват (уж) безразборно и се повтарят натрапчиво; така придобиват един по-друг, универсален смисъл, поставят специален акцент. Характерната движенческа партитура, която често напомня детска игра. Сценографията – сведена до няколко куба или стола, понякога и купчина книги; отрупана с рози арка, понякога с люлка. Костюмите – ту бароково пищни, с кринолини и обемни перуки; ту аскетично обрани като чиновнически униформи от 60-те с извадени върху сакото широки бели яки. Музиката – потпури от класиката, често оглушителни.

Но през годините този език не претърпя развитие. С постоянните си автоцитати от спектакъл в спектакъл Абаджиева го превърна от запазена марка в изтъркано клише. Вкараните в рамката му текстове вече започват да звучат по един и същи начин. Поредната жертва на това Прокрустово ложе е „Хенри IV“ от Пирандело. Можеше да е всеки друг. В спектакъла на варненския театър се вижда единствено Лилия Абаджиева, авторът отсъства. А актьорите са пешки, механично придвижвани по полетата на шахматна дъска.

„МЕСЕЦ НА СЕЛО“

Главна движеща сила в пиесата на Тургенев (той я нарича веднъж комедия, друг път повест в драматургична форма, но по същество това е по-скоро драма) е любовта. Любовта като оранжерийно растение (Наталия Петровна – Ракитин), като полско цвете (Верочка – Алексей Беляев), като семейно статукво (Наталия Петровна – Ислаев), като естествен природен нагон (Катя – Шааф), като цинична сделка (Лизавета Богдановна – Шпигелски). Любовта може да е както пропелер за полети на душата (Наталия Петровна – Беляев), така и катализатор на низки пориви (Наталия Петровна – Верочка). Това са страните на един любовен многоъгълник, чието разпадане прави всичките нещастни.

В спектакъла на Стилиян Петров разновидностите на любовта са отчетливо обособени. Толкова отчетливо, че оранжерийните чувства чак са станали пластмасови, а невинният младежки порив клони към инфантилност. Режисьорът, който обикновено борави с фини щрихи, не с плакатни замазки (едно от последните доказателства е „Корабът нощ“ по Маргьорит Дюрас, театър „Азарян“), тук сякаш се е побоял да не остане неразбран от публиката. И е грабнал баданарката.

За да няма съмнение, че отношенията между омъжената Наталия Петровна и влюбеният в нея Ракитин са подчинени на светските условности, докато разговарят, персонажите на Даниела Викторова и Стоян Радев гледат не един към друг, а някъде напред, в необозримата далечина. И сякаш през цялото време дъвчат станиол.

Поривът на Наталия Петровна към студента Беляев (Валери Вълчев) пробужда у нея някогашната девича невинност. За да стане това ясно и на зрителя от последния ред, тя инфантилно завръща поли над коленете като вдетинена стара мома. Шпигелски (Николай Божков) от безхаберен доктор веселяк без никакъв преход се преобразява в деспотичен мизантроп, който цинично пазари женитбата си с Лизавета Богдановна (Веселина Михалкова).

От този буквализъм се е спасила само Гергана Арнаудова (прислужницата Катя), чието завладяващо сценично присъствие говори много повече от думите. А един поетичен момент напомня за иначе деликатната чувствителност на Стилиян Петров като режисьор: Наталия Петровна, Беляев, храненицата Верочка и малкият Коля пускат хвърчило. Сцената е накъсана чрез затъмнения на отделни стоп кадри: замръзнали образи на въжделеното, на невъзможното, на безвъзвратното. Но въздействието и от този момент е затрито чрез неговото дублиране от нескопосан макет в умален мащаб на финала на спектакъла.

„КОМИЧНАТА ИЛЮЗИЯ“

Пиесата на Пиер Корней е възхвала на театралната магия, същински сюжетен лабиринт, алхимична сплав от комедия, драма и трагикомедия, пасторал и приключения, реалност и илюзия. В нея един баща тръгва по следите на своя отдавна изгубен син. Водач в тази негова одисея е вълшебницата Алкандра, която го пренася през времето и пространството. След много перипетии и превратности на съдбата се оказва, че всичко е било само театрална игра и участниците в нея са актьори.

Прочетете статията тук: http://www.anna.bg/2629-baschi-lzhi-i-osche-nescho-ili-smeht-kato-prechistvane.html

Юлиян Атанасов

 

 

 

 

 

 

 

 

ЗЕЛМА АЛМАЛЕХ, СТЕФАН ДЖАМБАЗОВ, www.въпреки.com

 

Нашето искрено мнение с огромно уважение към авторите на спектакъла “Хенри IV” и към всичко, което прави Варненският театър.

Ние сме от поколението, което макар и на много млади години имаше шанса да гледа "Хенрих IV" на Пирандело, в изпълнение на изключителния Апостол Карамитев, постановка на Енчо Халачев на Камерната сцена на Народния театър. Всеки, който е гледал актьор от ранга на Апостол Карамитев, разбира за какво става дума. Това е един специален критерий, вълнение, възхита за актьорска игра и превъплащение. Оттук нататък това е нашият еталон, както и за други роли на този невероятен актьор и личност. В този смисъл, чисто актьорски, не само в изпълнението на Стоян Радев у нас остана известно неудовлетворение. В скоба - дори по отношение на дикцията на актьорите имаше проблем. Освен това самият спектакъл носеше известна декоративност, извън контекста на знаменития драматургически текст и за тези, които не го познават, това е било проблем.

Чисто визуално, решението беше много добро, но това както винаги е блестящата работа на Васил Абаджиев като сценограф и усещането му, заедно с Лилия Абаджиева, да осмислят картината на сцената. Известното разводняване на "немите" сцени, решени в особен танц в някаква степен измества концентрираността на силния текст, който едва към финала придобива своята пълнота и сгъстеност. Това е прочитът на Лилия Абаджиева, която ние много ценим и обичаме, но според нас, тя се е увлякла малко повече в изображението, отколкото в същностния смисъл на този изключителен драматургичен текст.

 

 

TOP