Искате ли да получавате новини от нас - за премиери, промоции и др.?

 

 

Прочетете цялото интервю тук:  http://www.chernomore.bg/varna/2017-12-18/veselina-mihalkova-az-sam-shtastliva-aktrisa

 

 

 

 

“Хенри IV” в БНТ

„Хенри IV” в БНТ

 

Репортаж  на Мартин Николов

https://www.bnt.bg/bg/a/premiera-na-khenri-chetvrti-na-luidzhi-pirandelo

 

 

„ ХЕНРИ IV“ – КОЙ СЪМ АЗ?

 

 

Eлица Матеева, 4 декември 2017

www.Theatermagazin

 

Докато сме някой друг косите ни посивяват. Те посивяват, когато сме и себе си, но в живота по-често сме някой друг, защото така се налага. По-страшно е … че: „ Един ден, когато отворих очи, забелязах отведнъж и преживях ужас, защото веднага разбрах, че не само косите, а всичко е посивяло по същия начин, че всичко е рухнало, че всичко е свършило.“ Думите на Хенри IV, централният виновник за карнавала от лудост, трансформации и много тъга в едноименната пиеса на Луиджи Пирандело, придобиват кошмарно, пророческо измерение и сила, изречени от сцената. Докато ги четем, думите са знаци, представи, възможни въпроси, криещи възможни и невъзможни отговори, но съживени на сцената думите вече не са обикновени звуци, а нож.

Този текст няма да бъде поредната рецензия с позната структура, в която се описва битието на автора и какви са режисьорските внушения, защото това ще бъде текст, чийто ритъм е роден от душата на спектакъл на Лилия Абаджиева. „Хенри IV“ от Луиджи Пирандело на основна сцена на драматичния театър във Варна.

Драматургията на Пирандело е пресътворена коректно на сцената, но за мен бе по-вълнуващо да почувствам онова, което тръгва от драматургията като повод за режисьор, сценограф и актьори – всички да изсънуват заедно своята мисъл за спектакъла. Сънуването е споделено в една пленителна магия, в която младостта е илюзия, мечтите са илюзия, а случайностите са марките, определящи дължината на живота ни. И след спектакъла се улавям в питане: дали докато живеем осъзнаваме, че не живеем истински, а когато смятаме, че истината за живота се съвместява в удоволетвореност от неговото преминаване покрай нас, то това ни се случва реално?

Всяка премиера крие своите неравности, технически пробойни, някой избързва с текста, друг закъснява при подаването на реплика, но за мен това отдавна е без значение, защото зная как се прави спектакъл, какво е напрежението, когато той се случва за първи път пред зрители и безкрайно уважавам труда на хората от театъра, заради енергията от емоции.

Обикнах „Хенри IV“ на варненската трупа – харизматично е да си в драматургия и да излизаш от нея като я преживяваш с драматургията на странника, временно пребиваващ тук и сега. Този въздух между драматургията на Пирандело и онези сцени, в които има заложени допълнителни текстове, общуващи свободно и хармонично с Пирандело, ми бе необходим, важен, за да почувствам Пирандело като приятел, за да ми стане близък. „Хенри IV“ е „Хамлет“, но героят Хенри е от ново поколение- много по-екзистенциален от френските екзистенциалисти и много по-различен от познатите драматургични параметри, свързани с драмата на датския принц. Меланхоличен, смирен, с преклониение към невинността на отминалите дни е спектакълът на Лилия Абаджиева. Вероятно тази интуиция, предчувствие за Хамлет на Шекспир е довело до назоваването на спектакъла „Хенри IV“, а не „Хенрих IV“ както е в томчето ми от 1975 г.“ Избрани творби“ от Луиджи Пирандело. Обяснението може би не е толкова важно за зрителя, за когото така или иначе централният персонаж на Пирандело си остава анонимен. Хенри е роля – свидетелство за лудост, но кой е наистина Хенри или Хенрих в случая на Пирандело не е ясно, защото всеки човек преди раждането си и след смърта си е едно многоточие, а името е отрязък от пътя, който съединява тези две събития. Пирандело в ремарките е поставил многоточие преди изписването на действащото лице Хенри IV, авторът е дефинирал анонимността му.

Кликнете тук:

http://bnr.bg/varna/post/100899734

Свилен Стоянов

 

 

 

 

ТЕАТЪРЪТ НА СТАНЧО СТАНЧЕВ

Виолета Тончева

26.10.2017 15:14

 

Портал Kultura.bg

http://kultura.bg/

 

Станчо СтанчевСтанчо Станчев, едно от големите имена в историята на Варненския драматичен театър, му е посветил 41 от своите творчески години в периода 1962–2003. Това е почти половината от вековната история на театъра, едно изключително съзидателно време, протекло под неговия творчески знак. В наследство той оставя над 100 постановки, от които 53 на български и 47 на чуждестранни автори. И ако днес Варненският драматичен театър е театър с достойно място в българското сценично изкуство, то заслугата за това в голяма степен е и на Станчо Станчев.

Роден през 1932 г. в Пловдив, той завършва режисура във ВИТИЗ при проф. Боян Дановски, работи в условията на тоталитаризъм и на демокрация, но следва единствено творческите си принципи, което му отрежда нелека съдба и често го поставя под ударите на силните на деня. Той напуска първото си работно място в Русе заради безумното обвинение, че прави „фашистки“ театър и така идва във Варна, където поставя „Великият Боби“ от Кшищов Грушчински. Тази първа негова варненска постановка, прочетена като гротеска за властта, която може да превърне обикновения човек в диктатор, задава и една от основните посоки в целия творчески път на Станчо Станчев.

Честен, свободен, достоен – си отиде от този свят Станчо Станчев на 23 октомври 2017 г.  Не пожела поклонение в театъра, защото „театърът е храм на изкуството, а не място за поклонение“.

Как устояваше на партийните критики, на които са били подложени не една и две твои постановки? „Коза“ от Васил Цонев е заплашена да не стигне до премиера, „Следствието“ от Петер Вайс е свалено след 3 спектакъла, „Има ли смисъл да утепваме мечка“ от Панчо Панчев е критикувана от официоза „Работническо дело“ като „погрешна тенденция в нашата режисура“ и т.н. Тези и други подобни оценки обикновено се разминават полюсно с мнението на професионалистите, но неприятностите не са ти били спестени.

Освен съпругата ми Дария, винаги са се намирали колеги и приятели, които са ме подкрепяли. Много са. В Шумен – Емил Кьостебеков, актьор и директор на театъра, и кинокритикът Тодор Андрейков, който отговори на нападките срещу „Интермедиите“ на Сервантес, а в Русе – поетът Иван Теофилов и режисьорът Борис Тафков. След като бях уволнен от Русенския театър, Николай Савов, директор на Варненския театър, и режисьорката Димитрина Гюрова ме поканиха във Варна. След четири сезона в Шумен и два в Русе, се озовах във Варненския театър с „препоръката“ от Градския комитет на партията в Русе: „Вземете го и пари ще ви дадем!“.

Не съм и подозирал, че ще остана тук докрая. Във Варненския театър през различните етапи на професионалната ми кариера чувствах закрилата на директорката Пенка Дамянова и на режисьорите Желчо Мандаджиев, Гриша Островски и Цветан Цветков. Увереност ми даваха и актьорите, с които споделяхме едни и същи позиции в съвместната ни работа – Борис Луканов, Сава Георгиев, Данаил Мишев, Димитър Хаджиянев, Кирил Господинов, Илия Пенев … Сигурно ще пропусна някого. Приятелите Петър Пейков, Ицко Финци, Георги Калимеров, Людмил Кирков, Методи Андонов и Антон Горчев, художникът Петър Стайков, с които си кореспондирахме и взаимно си вдъхвахме сили. По- късно, в авантюрата „Хиляда метра над морето“ от Петър Маринков получих изключителната подкрепа на Стойчо Мазгалов, тогава директор на „Сълза и смях“, както и на театроведката Ана Иванова, заради което и двамата бяха отстранени от театъра. А когато ме пенсионираха по най-бързия начин, режисьорът Злати Златев ми подаде ръка и ме покани да поставям на сцената на Варненския куклен театър.

Ореолът ти на режисьор, който не се съгласява с наложените отгоре директиви, се допълва от живите все още театрални митове, в които се превръщат много от твоите постановки като „Полет над кукувиче гнездо“ от Дейл Васерман, „Римска баня“ и „Сако от велур“ от Станислав Стратиев, „Прокурорът“ от Георги Джагаров, „Добрият войник Швейк“ по Ярослав Хашек, „Стогодишно смешно театро“ от Васил Стефанов, „Ревизор“ от Н. В. Гогол, „Седмо: кради по-малко“ и „Архангелите не играят флипер“ от Дарио Фо, „Страшният съд“ от Стефан Цанев. Какъв е режисьорският ключ на Станчо Станчев? Как дадена пиеса става повод за намиране на собствен език и собствена естетика?

Няма таен ключ. Търсел съм винаги пиеси, поставящи проблеми, които лично ме вълнуват, пиеси, в които съм намирал смисъл и възможност да изкажа собственото си отношение. Винаги съм се стремял да доведа позицията на автора, която лично споделям, до публиката. Преди да започна репетиции, постановката с всичките ѝ компоненти – послание, конструкция, пространствено решение, музика, мизансцен, е вече в главата ми, а режисьорският ми екземпляр е нашарен с бележки и рисунки. Започвам работа без колебание, убеден в правотата на избрания подход. Слушам единствено гласа на собствената си интуиция. За мене това е един от най-хубавите моменти в режисьорската професия – когато си насаме с текста на автора.

 

Репортаж на БНТ

 https://www.bnt.bg/bg/a/snezhnata-kralitsa-esenno-zimna-versiya-na-komichna-ilyuziya

 

 

 

 

 

ЧЕХОВ НА СЕЛО

 

Месец на село

 

Людмил Димитров, изследовател на творчеството на Тургенев за постановката на Драматичен театър „Стоян Бъчваров“ – Варна „Месец на село“ от И. С. Тургенев. Превод Майа Праматарова; сценична версия и режисура Стилиян Петров; сценография Венелин Шурелов; костюми Елица Георгиева; музика Иван Шопов. Участват: Наталия Петровна – Даниела Викторова; Михаил Ракитин – Стоян Радев; Верочка – Цветина Петрова; Алексей Беляев – Валери Вълчев; Игнатий Шпигелски – Николай Божков; Аркадий Ислаев – Пламен Димитров; Ана Семьоновна – Юлияна Чернева; Лизавета Богдановна – Веселина Михалкова; Катя – Гергана Арнаудова; Шааф – Константин Соколов; Афанасий Болшинцов – Николай Кенаров; Коля – Алекс Маринков / Николай Маринков. Премиера 30, 31 март 2017 г.

 

Не се наемам да правя цялостен анализ на спектакъла, защото поради своята плътност той изисква поне повторно гледане: определено усещам, че отделни детайли – а такива има в изобилие и то блестящи! – ми убягват, но ще тръгна след онези, които най-силно ме завладяха. А водещият и най-стойностен сред тях е, че без да са променени думите на оригиналния диалог, историята на Наталия Петровна, Ислаев, Ракитин, Беляев, малката Вера и Хвърчилото, ни е разказана... през Чехов.

 

Много ме привлича мисълта, че в тази пиеса Антон Павлович е припознал себе-си-отпреди-себе-си, усетил е какъв (художествен) светоглед е заложен у него, предаден му през културната памет на времето, иначе казано – какво собствено го вълнува в човешките взаимоотношения и в каква фикционална посока иска да ги проследи. Ценното е, че сякаш прониквайки в Тургенев, режисьорът е повярвал на интуицията на Чехов и я е възприел като пътеводна, поел е след нея. Нещо подобно се случва твърде рядко не само у нас. Това представление имплицитно – а и на прозорливия ценител на сцената на „филиала“ във Варна – обяснява какво авторът на „Чайка“ е видял в „Месец на село“. Малко по-смело казано, подсказва как късният Чехов излиза изпод шинела на Иван Сергеевич и, моделирайки се в същата перспектива, става Чехов.

 

Нека конкретизирам. След смъртта на Тургенев Чехов не просто охотно настанява сюжетите си в овакантеното от него пространство – руската провинция, но прави поне още два запомнящи се хода: пренарежда наследения интериор, „наемайки“ същите персонажи, като запазва типологията им (специфичното им амплоа), но ги натоварва с различни задачи (роли). С други думи, ползва присвоения Тургенев антураж като „суровина“ за своята драматургична работилница и усъвършенства действащите лица в изящни характери с непредвидима и сложна психология. Но текстовете остават загадъчни. Станиславски например не престава да се чуди кое кара Чехов да номинира късните си пиеси като комедии и тази дилема повлича крак чак до днес. Но не си задава въпроса защо по-рано Тургенев предприема същия жанров ход: да обърна внимание, че и коментираната тук творба е „комедия“, нещо, очевидно осмислено от Чехов като стратегически перспективно. Освен това в „Месец на село“ има поне четири основополагащи сцени за късната Чехова драматургия, само че в нея те не са концентрирани в една, а в повече пиеси. За кои по-точно моменти става дума?

 

TOP