Искате ли да получавате новини от нас - за премиери, промоции и др.?

 

„Кавказкият тебеширен кръг” от Бертолт Брехт

http://kulturni-novini.info/news.php?sid=64

МАРИАНА ПЪРВАНОВА

Сериозни заявки за награди направи Варненският театър „Стоян Бъчваров”, който гостува в София в навечерието на честването на своя 95-ти творчески сезон. Варненци показаха три заглавия, като „Кавказкият тебеширен кръг” от Бертолт Брехт и „Доходно място” на Александър Островски са от златната колекция на класиката, а "Двама на пейката" от Александър Гелман бе в интерпретацията на актьорите Милена Кънева и Христо Колев.

Обяснимо най-големи бяха очакванията към постановката на проф. Маргарита Младенова, защото познаваме нейната слабост към Брехт, а и защото „Кавказкият тебеширен кръг” бе номиниран от Съюза на артистите в България с „Икар” за режисура и за изпълнението на Стоян Радев като съдията Аркадий Чхеидзе.

 

 

„Доходно място” на Александър ОстровскиТази година младият Крис Шарков също попадна в номинациите за режисура, но не за и „Доходно място”, а за софийската си постановка на „Лив Щайн“ в „Зад канала”. След гастрола на Варненския театър може да кажем, че той спокойно можеше да бъде номиниран и за двата спектакъла, заради тяхната смела и новаторска интерпретация. 

Онова, което обединява „Кавказкият тебеширен кръг” и „Доходно място” е, че и двамата режисьори сякаш са се стремили да изберат доста изобличителни за силните на деня заглавия, като този ефект се подсилва с модернизирания подход към постановката. Спектаклите свалят маските на корумпираните съдии, на стремително забогатяващите чиновници и на бездушните политици, които са готови да докарат поданниците си до просешка тояга и да ги превърнат в бежанци, само и само да постигнат целите си.

Проф. Маргарита Младенова е поставила „Кавказкият тебеширен кръг” в типичен брехтовски ключ (с прочутия ефект на отчуждението на епическия театър) и с почерка на „Сфумато” – актьорите играят с пълна сила, сценографията е изчистено-стилизирана, така че епохата, мястото и предметите са доста условни и универсални.

BNR, Hristo Botev, Artefir

Постановката по пиесата на Александър Островски е на Крис Шарков.

Една от много важните теми в пиесите на Островски е конфликтът между романтичния и материалния свят. „Доходно място“ разисква именно този конфликт, казва режисьорът на спектакъла. Темата за подкупите, за това, какво се изисква, за да успееш в обществото – тези теми са водещи в „Доходно място“ и това го прави да звучи актуално „тук и сега“. Защото корупцията е един от основните проблеми на прехода в България.
Историята е за един човек, който не иска да живее по тези социални стандарти, и за хората около него, които плащат цената на това, да живеят по тези стандарти. Така накрая се получи една верига от нещастие.

Злото повикало, доброто се обадило

Маргарита Младенова изправя на крака софийската публика

Сабина Василева, снимка: Росен Донев

Възможно ли е да си добър и да живееш добре, пита се в пиесата.
"Кавказкият тебеширен кръг": Варненски драматичен театър. Участват: Стоян Радев, Гергана Плетньова и други. Коя е мерната единица за човешка доброта, пита се в най-новата постановка на Маргарита Младенова "Кавказкият тебеширен кръг" от Бертолт Брехт. Спектакълът, част от репертоара на Драматичен театър "Стоян Бъчваров" - Варна, гостува преди дни на сцената на "Иван Вазов", а поради огромния интерес е планирана още една дата в рамките на "Софийски театрален салон": 22 март в Театър "София".

През разказа за бедната девойка Груша, която се нагърбва с грижите за едно изоставено дете, пиесата поставя дилемата за разликата между това човек да е добродушен по природа и между реалното правене на добро.

Войни, вътрешни междуособици и преврати представляват историческия фон, на който се разгръща действието и за който с неумолима образност героят разказвач се произнася: "Пладне не беше време за ядене, пладне беше време за смърт". Но и онова, което настъпва подир него, не донася на хората повече благоденствие: "Войната свърши, пазете се от мира". Вълни от бежанци търсят подслон, гледани изпод вежди от властта.

Корупция и задкулисни игри пронизват съдебната система. Картина, която на зрителя, условно "заземен" на територията на Грузия, поразително напомня съвременната действителност. Необходимо ли е злото на света, се пита той, следвайки Груша из планинската пустош, където момичето е в постоянна борба за собствения си живот и този на невръстния губернаторски наследник.

Тук открива Маргарита Младенова ключа към текста на Брехт - да покаже как редом до избуяващото зло като един доблестен войник крачи доброто; как алчността и цинизмът мъчат, но не могат да отнемат живителните сокове на заразителната човечност. Със заклинателна сила отеква във финала откроилата се като лайтмотив на пиесата идея: "Нека всяко нещо да принадлежи на този, комуто приляга".

- първия спектакъл в София от турнето на Варненския театър

София, 2 февруари /Пенка Момчилова, БТА/

Стоян Радев Гергана Плетньова /Груша/ и Стоян Радев /Аздак/ обраха овациите с "Кавказкият тебеширен кръг" от Бертолт Брехт на Маргарита Младенова - с представлението снощи в препълнената зала на Народния театър "Иван Вазов" започна турнето на Варненския театър. Звездата на морската трупа и именитата режисьорка имат номинации за "Икар - 2016". Отличие заслужава и младата актриса, показаха с аплодисментите си зрителите.

Маргарита Младенова "разказва" наивистична приказка за Доброто и Злото, в която се преплитат фолклорен епос, любовна драма, хумор, сатира, ирония, гротеска, философски и психологически прозрения за човека и за обществото, вечни истини, валидни от древността до съвремието като "тези, които не споделят щастието на богатите, често споделят нещастието им", "онези, които не можеха да си вържат гащите, управляват империи, а които не можеха да броят до четири, изяждат по осем блюда" и т.н. Често приказката звучи и като политически памфлет от днешен вестник у нас - с изобличения на съдебната система за корупция и липса на компетентност и справедливост. Все пак бившият селски писар пияница Аздак /Стоян Радев/, издигнал се до градски съдия в смутното следвоенно време, раздава справедливи присъди - почти, независимо че демонстративно протяга ръка и към ищците, и към обвиняемите с репликата: "Аз вземам!". Независим от Системата, той решава делата по съвест, а дебелия сборник от закони използва като възглавница за стола си.

 

София, 4 февруари /Пенка Момчилова, БТА/

Забавен и "поучителен" спектакъл прави Крис Шарков от "Доходно място" - най-социалната според режисьора пиеса на Александър Островски. Валидните за всяко време и всяка система истини звучат ненатрапливо и недидактично в представлението на Варненския театър /включено в гостуването на трупата в София/ - в хапливо-ироничната, хедонистична и конформистка атмосфера на нашето съвремие.

Костюмите /на Даниела Николчова/, сценографията /на Радостина Тодорова/ и музиката /на Георги Георгиев - "Остава", "Homeovox"/ "поставят действието" в наши дни. Задната стена на сцената е градски пейзаж - изглед към мегаполис. Мъжете, някои с вид на юпита, работят в съвременен офис. С известно ретрозвучене са някои тоалети на дамите. Към средата на миналия век връща зрителя и стар розов автомобил, разположен в центъра на сцената. Той често е и "място на действието", или се върти - като на търговско изложение, и така напомня, че "всичко е за продан".

Както във всяка епоха и във всяка общност, "мъдрите са смятани за луди". Идеалистът Василий Жадов /Адриан Филипов/ е обект на присмех и подигравки от колегите си и бъдещата си тъща Фелисита Кукушкина /Веселина Михалкова/, още повече че не се възползва от благоприятното си роднинство - племенник е на шефа на фирмата Аристарх Вишневски /Пламен Димитров/. Жадов обаче все още вярва в човека, както сам заявява, и мисли, че може да промени обществото, да го освободи от корупцията и другите пороци. Най-малкото е длъжен да опита, защото, който не се противопоставя на злото, става съучастник.

Неговият антипод Анисим Белогубов /Николай Кенаров/ е олицетворение на амбицията за успех, за кариера на всяка цена. В него Фелисита Кукушкина вижда човек, който се е запътил към властта. Затова е най-подходящ за съпруг на дъщеря й Юлия /Ина Добрева/. За разлика от Жадов, любимия на другата й дъщеря - Полина /Цветина Петрова/. Убедена е, че той е безперспективен, защото не уважава властта - както го характеризира Аким Юсов /Стоян Радев/ - старши служител във фирмата, философски настроен конформист, намерил опора в житейския си опит и мъдрост и в религията.

Чуйте интервюто на:

http://bnr.bg/hristobotev/post/100651966/varnenskiat-teatar-tragva-na-turne-ot-1-fevruari

Стойностен театър правят варненската трупа и режисьорът Крис Шарков в новата премиера на ДТ "Стоян Бъчваров"

 

Гледа ли новата постановка на театъра?... Много ми се ще във все още сбърканото време, в което живеем и се лутаме, в осъзнаването и преосмислянето на ценности, по-често да задаваме този въпрос. И да отговаряме положително, ако ни питат. Слава Богу, отминаха годините, когато театралните салони се пълнеха с ученици по списък, които люпеха семки и се смееха точно тогава, когато на сцената бе най-сериозно. Назад във времето са и празните салони със зрители, които се броят на пръсти. Дали защото българинът се почувства поне малко европеец (това не е толкова сигурно), или просто защото родният театър започна да налучква все по-често посланията, въплътени в езика на стойностното изкуство и сериозния театър, но публиката се върна в салоните. Нещо повече. Тази публика изработи и усъвършенства естетическия си критерии, отсява продукта, произведен само и единствено с комерсиална цел за сметка на качественото изкуство.
 

Поводът за тези размисли е премиерата на ДТ „Стоян Бъчваров“ – „Доходно място“, която варненската публика аплодира на Основна сцена в петък вечерта. Предварителният интерес бе налице – млад, но вече нашумял талантлив режисьор в лицето на Крис Шарков, постановка, анонсирана като социална и звучаща съвременно, и естествено – поредно творческо превъплъщение на варненската трупа, извоювала си заслужено място сред най-силните в страната.

И ако се върнем към казаното по-горе, тъкмо в това време на все още объркани стойности е хубаво и интересно да се видят работите на млади режисьори, които предлагат свой прочит на драматургичните текстове, търсят и намират по-различния и нестандартен на моменти сценичен изказ. И много важно е в случая, че с „Доходно място“ Крис Шарков е налучкал онзи крехък баланс, който хем оставя пиесата в рамките на класическия театър, хем прокарва и един по-модерен театрален изказ, въплътен и в поведението на персонажите, и в изграждането на мозайката от етюди, подчинени на общата сюжетна линия.

 

Задължително при Брехт е само съобразяването с менящото се време.

Леон Даниел

 

1. В  студентските ми години бях прехласната по спектакъла на режисьора Галин Стоев в НАРОДЕН ТЕАТЪР “ИВАН ВАЗОВ“ „Кавказкият тебеширен кръг“, заради актьорите Милена Атанасова, Радена Вълканова, Маргарита Карамитева, Валентин Ганев, Чочо Попйорданов, Жоржета Чакърова  и заради фантазията на Вечеслав Парапанов, Кирил Дончев - как едно почти празно театрално пространство може да работи по хоризонтали и вертикали?! За тези въпроси Питър Брук е написал книга, която е препоръчителна, за да съблечем самочувствието на някои „експерти по експерименти“ в театъра, че всичко започва от тях. Имаше театроведи,  които обаче не се вълнуваха от спектакъла на Галин Стоев (за справка вестник „Култура“ от онова време.) Годините минаваха, тук-там в някои театри поставяха Брехт. Преди две години „Кавказкият тебеширен кръг“ се нарисува и върху сцената на театъра във Враца под режисурата на Венцислав Асенов. Ивайло Христов със своите студенти–абсолвенти също се разписа върху неволите на един екзотичен народ, приказно оплетени в спецефичния изказ на Б.Брехт.  

 

За първи път родният зрител е гледал пиеса на Брехт през 1930 г. Николай Фол поставя в театъра на Петър К. Стойчев "Опера за три гроша" със заглавието „Опера за пет пари", а Боян Дановски през 1932-ра режисира "Майка" и "Решението" ("Мярката") с колектива "Трибуна“. За период от над 20 години драматургията на Брехт си почива в режисьорските чекмеджета и чак през през сезон 1958/59 на сцената на драматичния театър в Бургас Юлия Огнянова заедно със своите съмишленици от т.нар.бургаска режисьорска четворка  създава спектакъла „Майка Кураж“. През 1961г. на сцената на софийския Държавен сатиричен театър се появява "Артуро  Хи" (постановка на Боян Дановски и Методи Андонов), само една година по-късно отново с "Майка Кураж", само че на Моис Бениеш, Брехт влиза в самата крепост на традиционния български театър. Настъпват 70-те години на миналия век със спектаклите на Леон Даниел върху драматургията на Брехт - безспорни открития, честно и достойно интерпретиране на  времето на угнетените. Във  времената на управниците или както казва Брехт в „Кавказкият тебеширен кръг“ на „тези, които не могат да си вържат гащите“ той не е бил любимец на властта - в един спомен на драматурга и преводача Константин Илиев четем: “Когато след петгодишен престой през 1978 година напусках Благоевград, последната инструкция, която чух от втория секретар на Окръжния комитет за проекторепертоара на театъра, звучеше така: "И дайте да се разберем. Никакви Брехтове".

След този кратък и непълен преглед на родните театрални постижения от миналия век ми се иска да стане ясно, че Брехт е предмет на интерес от различни творчески гилдии, от различни режисьори, притежаващи определен интелектуален капацитет при разбирането и „разиграването“ на Брехт. Някои от тях превръщат спектаклите с драматург Брехт в невероятно приключение, други – в скромни местни постижения. На всеки според потребностите, както се казваше в една идеология.

 

 

Дългогодишният актьор на Варненския театър Георги Михов в сп. „Простори”, 2007

СИЯ ПАПАЗОВА

Георги МиховГеорги Михов е варненец кореняк. Един прелюбопитен факт. Безценен. Той е роден на една малка уличка, която до ден днешен се нарича “Поп Харитон”. И се намира точно зад Колхозния пазар. Някога това са били покрайнините на града, населени със семействата на моряци, докери, рибари. Та в меката варненска есен на 1935 г., от скромните им къщички както винаги се е носила дивната, невероятна миризма на пържена кая, оваляна в брашънце, мастика, пресни краставички и млад, току-що откъснат копър.

А на 7 октомври, знаменателен ден, в спретнатите дворчета на “Поп Харитон” дръвчетата огъвали клони до земята, отрупани с разпукани смокини, хинап, райски ябълки и малки сладки плодчета, наричани по онова време барабонки. За съжаление сега всичките тези плодове от рая на новородения са на изчезване, както изчезнаха милите малки, варненски дворчета. Било е толкова тихо на тази улица, че всички чули неговия вик. Толкова тихо, че се чул ударът на градския часовник. Толкова тихо, че се чула дори свирката на кораба, когато влязъл в пристанището. Корабът обикновено изсвирвал три пъти. Това означавало, че е тежко натоварен. Тогава дядото на Жоро се надигал от одърчето и казвал: “Трябва да отида там. Ще има работа, ще има хляб.”

Но този ден барабата пропуснал натоварения кораб. Естествено. И имало защо. По-нататък събитията се развиват така: едно слабичко, изпечено от слънцето, живо и нетърпеливо момче заедно с другите хлапета от “Поп Харитон” скача от края на рибарското мостче, с главата надолу и вдига ветрила от водни пръски, размахва ръце, плува по гръб и по корем гемиджийската. Трябва ли да казвам, че и това знаменателно рибарско мостче също изчезна неизвестно къде?

Първите театрални представления, в които участва Жоро, са осъществени в училище “Кирил и Методий”, още едно легендарно място от топонимията на Варна. Неговият директор тогава, Гюндеров, има слабост към театъра. А с децата се занимава артистът Преслав Петров. Той много отговорно и мераклийски поставя “Цар Траян – Магарешките уши”…
Жоро попада в младежката студия “Стефан Йовчев” – гордостта на нашия град. Една от най-първите и най-значими форми за организиране на творческите способности на варненската младеж. Какви талантливи хора поемат пътя си от този юношески състав! Георги Робев, Васил Арнаудов, Марин Чонев, Паша Берова, Влади Симеонов… По-късно Марин Янев, Стефан Мавродиев…

Интервю на Виолета Тончева с актрисата трето поколение от Варненския драматичен театър Юлияна Чернева, чийто 60-годишен юбилей ще бъде отбелязан на 22 май 2015 г. със спектакъла на „Опасни връзки” от Кристофър Хамптън, режисьор Стилиян Петров

Поздравления за юбилея, изглеждаш прекрасно, Юли! Ти си от щастливите актриси, на които възрастта не им личи! Кога всъщност беше първата ти среща с театъра?

Никога не съм крила възрастта си. Родена съм на 21 юли 1954 г. в Бургас, където са работили родителите ми, но детството и целия си живот съм прекарала във Варна. На театър ходя от петгодишна, няма представление на Варненския театър, което да съм пропуснала. Играла съм още като дете в IV клас в спектакъла „В деня на сватбата” от Виктор Розов, постановка на Цветан Цветков, в V клас участвах в пиесата „Коза” от Васил Цонев на Станчо Станчев, в XI клас изпълних главната роля на Момичето в пиесата на Кольо Георгиев „Изключителен шанс”, режисьор Петър Златев.

Оттогава досега колко роли общо си изиграла и имаш ли сред тях любими?

Изиграла съм 120 роли, понякога по две или по три в постановка. С удоволствие си спомням за „Полет над кукувиче гнездо” от Дейл Васерман на режисьора Станчо Станчев и ролята на Кенди Стар; в „Сън в лятна нощ” от Шекспир, режисьор Симеон Димитров, бях Хермия и Феята; в „Мата Хари” от Недялко Йорданов, режисьор Станчо Станчев, представих Виктория; в „Когато котката я няма” от Мортимър и Кук, режисьор Румен Велев, изиграх Милдрид и Дженифър; във „Вишнева градина” от Чехов, режисьор Асен Гаджалов, бях Аня; в „Не си ли яздила камила” от Алдо Николай, режисьор Румен Велев – Елза; в „Църква за вълци” от Петър Анастасов, режисьор Николай Ламбрев – Леда. За Мария Хосефа в „Домът на Бернарда Алба” от Лорка на режисьора Стоян Радев бях номинирана за колективната награда „Аскеер” за главна женска роля, заедно с останалите актриси.
Изброените роли са значими за мен, но не мога да посоча любими. Всички са ми любими. С ролите е като с децата - нима може да кажеш, че обичаш някое от децата си повече от другите. Имам в репертоара си от малки до големи роли, наред с много успешните, обичам и неуспешните – обичам ги по различен начин.

Как подхождаш към ролите си, следваш ли някаква рецепта?

Всяка роля става по различен начин – нямам рецепта за правене на роли, съобразяваш се с режисьора, подчиняваш се на общата концепция, понякога ролята си самият ти. Една и съща роля, изиграна от различни актьори, става различна. Една роля може да стане лесно и бързо, друга не се удава, третата се получава трудно и те измъчва. Всеки път е различно. В репертоара си съм имала и от трите случая. Ролята зависи от самия теб, от екипа, от ситуацията, от това, дали ти допада персонажа. Понякога не харесваш ролята, а тя вземе, че стане хубава и обратно. Никой не може да даде точен отговор защо се получава така.

Все пак, как разбираш, че си направила добра роля?

Не знам дали разбирам кога съм направила най-доброто, защото съм убедена, че всяка роля подлежи на усъвършенстване. Ако реша, че съм дала най-доброто от себе си, това би означавало, че ролята не се развива, а ролята трябва да се развива и актьорът винаги може да постига повече и повече.

Доколко театърът е рутина за теб?

Би трябвало да е рутина, но едно с друго представленията не си приличат. Докато камерата и филмовата лента запечатват образа, театърът е изкуство на мига, следващото представление ще бъде друго,. Понякога играеш вдъхновено, друг път не. Същественото е да спазваш пътя на ролята, като не спираш да я развиваш.

Как се чувстваш в компанията на своите героини?

Като в една шантава компания, повечето ми героини са особени. В момента играя роли, които една с една не си приличат - Шарлот Буйот в „Оскар”, Марин във „Вуйчо Ваньо”, Радка в „Свекърва”, Графиня дьо Розмонд в „Опасни връзки”, Роза в най-новата постановка „Ретро”. Ние актьорите сме благословени, че в един кратък личен живот можем да изживеем толкова други човешки животи. Това е голямо богатство, то прави живота ти интересен и разнообразен - една вечер си слугиня, друга вечер си графиня... Прекрасно е да влезеш в ума на всяка героиня, да я изследваш, да я анализираш, да я изучаваш.

В „Свекърва” се сещам за едно място, в което впечатлява смехът на твоята героиня. Подобно на т. нар. корона (дълго дихание) в музиката, ти успяваш необичайно продължително да задържиш енергията и тона на едно и също ниво, придавайки на смеха смисъл на своеобразен емоционален стоп кадър. Чудесен пример за това как малкият жест може да се превърне в силно театрално внушение, доколкото в контекста на постановката стоп кадрите са един от важните режисьорски похвати.   

Благодаря за тълкуването. Техниката на дишане е важна за всички сценични изкуства.

В „Опасни връзки” танцуваш балет...

В „Опасни връзки” за шести път играя балет на сцената. Научих се да танцувам на палци в Русия, гостувахме на наша позната балерина, сложих балетните й пантофки и оттогава (бях на 12 години) знам, че го мога. Що се отнася до „Опасни връзки”, веднъж по време на репетиция Стилиян Петров обясни, че замисля сцена, в която моята героиня да танцува пред гостите си, попита ме дали ще се справя, отговорих утвърдително, като мислех за класически менует или нещо такова. Стоян Радев подхвърли, че ако режисьорът поиска, мога и на палци да се кача, Стилиян прие, донесох си палците и така стана. Моят танц се включва в стилистиката на спектакъла.

Изпитваш ли сценична треска?

Вълнувам се, но в рамките на допустимото.

А какво те вълнува в живота?

Две неща са ме направили най-щастливи в живота ми – станала съм актриса и майка. Иначе могат да ме развълнуват хубава игра на колега, хубав филм, хубава картина, хубаво цвете, прекрасна история, добър роман, красива поезия, красива музика.

Ти си от актьорите, които проявяват траен интерес и към други изкуства, човек редовно може да те срещне на изложби, позната си и като поетеса. Всъщност кога написа първото си стихотворение?

В детска възраст вероятно, не помня точно. Сериозно започнах да пиша някъде в студентските години – стихове и есета, но не ги пазя. Издала съм три стихосбирки: през 2000 г. – „Зрънца от нар”; през 2002 г. – „Като цветни рисунки”, през 2007 г. – „Сезон за пеперуди”. И трите ми книги публикува издателство „Сталкер”. Очевидно съм усещала необходимост в тези периоди да се изразявам и по този начин. Дълго време нищо не публикувах, само прибирах стиховете в едно чекмедже, докато един ден реших да ги преровя, подредя и издам. Имам обаче доста неиздадени стихотворения и изхвърлени чекмеджета.

Принадлежиш на известна артистична фамилия - дядото Христо Динев, бащата Янко Чернев, майката Катя Динева - и си трето поколение актриса. Предопределеност...

Най-важните хора в моя живот са дядо ми, майка ми, баба ми - те са оказали най-голямо влияние за любовта ми към театъра. Наследих професията им – всъщност в нашето семейство само баба ми не беше актриса. Никой от тях обаче не ме е спирал, нито пък поощрявал да избера театъра. Взех решението си сама в невръстна възраст. Спомням си, че когато кандидатставах във ВИТИЗ, дядо ми каза: „Нали знаеш, че ще ти бъде трудно с трима артисти преди теб?” „Да, знам!”, отговорих аз и това беше.

Ролята на майка ти, н.а. Катя Динева, върху теб...

Освен майка, тя беше и моя добра приятелка. Нямахме тайни една от друга и винаги са ни били такива взаимоотношенията. Тя ми липсва и като майка, и в артистичната ми работа, защото никой друг не ми е давал такива точни оценки. По принцип майка ми беше много взискателна, рядко хвалеше, но харесваше ролите ми от последните няколко години, преди да си отиде. Взискателността е наша семейна черта, такъв е бил дядо ми към нея, тя беше такава към мен  Аз също съм й правила забележки, не сме се гладели с перце, както го правят в някои семейства, такова нещо просто не беше възможно между нас

Жалко, че синът ти не продължи традицията, щеше да бъде четвърто поколение актьор...
 

И слава богу, че не стана. Няма данни и не е имал никакво желание, завърши инженерство като баща си. Надявам се, че е било за добро. Никога не съм съжалявала за избрания от него път. Иначе - да, фамилията Диневи-Черневи е един от стълбовете на Варненския театър. Дядо ми е един от основателите на театъра, назначил го е на работа самият Стоян Бъчваров, работили са заедно. Наистина малко фамилии в България могат да се похвалят с три артистични поколения – в София има десетина подобни фамилии, а извън столицата сме само ние.

В крайна сметка театърът за теб е...

Театърът е най-вълнуващото нещо на света и ако се чувствам пълноценна и щастлива - то е, когато съм на сцената. Нищо друго не съм искала. И сто живота да преживея, винаги ще искам да бъда актриса.

TOP