ВРЪЩАНЕТО НАЗАД – ЕДНА РАЗЛИЧНА ПЕРСПЕКТИВА КЪМ ЧОВЕКА

 

 

Режисьорът СТОЯН РАДЕВ ГЕ. К. пред ВИОЛЕТА ТОНЧЕВА за своята постановка на „Двубой“ от Иван Вазов, за глумата като жанр, умението да се надсмиваш над себе си, без да се отричаш, за промяната като вдъхновение и света, в който избираш да живееш

 

2, 18 юли, 21.00, Театър Римски терми - Варна 2019

 

„ДВУБОЙ“ ОТ ИВАН ВАЗОВ – ПРЕМИЕРА

Постановка Стоян Радев Ге. К. Сценография и костюми Даниела Николчова. В ролите: ЧУШКАРОВ - Станислав Кондов, ДРАГАЛЕВСКИ - Ненчо Костов, АМАЛИЯ - Цветина Петрова, РАЙНА - Полина Недкова, Г-ЖА ТРИФКОВИЧ - Гергана Арнаудова, ЦОЧЕВ - Валери Вълчев, ВЕСЕЛИНОВ - Ивайло Иванов, КАРАКАЛПАКОВ - Константин Соколов, ДЕМИРА - Милена Кънева, ВЕЛА - Биляна Стоева, ГЕЛА - Веселина Михалкова, ДЕЛА - Даниела Викторова, ЕВРЕЙН - Николай Божков. Асистент режисьор Ели Пенчева. Плакат Славяна Иванова. Фотограф Тони Перец

 

 

 

 

В „Двубой“ проличава афинитетът ти към българската драматургия...

 

Права си, продължавам да харесвам българските класически пиеси и имам още няколко, с които бих искал да се занимавам. Хубаво работихме в „Криворазбраната цивилизация“ от Добри Войников, надявам се и сега с „Двубой“ да се получи. Ще бъде забавен спектакъл, „глума“, както го е кръстил Иван Вазов. „Глума“ е стар израз за шега, закачка, виц. Когато е писал „Двубой“, Вазов вече е имал ореола на народен поет, така че е знаел много добре кое е драма, кое трагедия и кое комедия. Тук очевидно е искал да погледне с лекота на банална интрига като съперничеството между двама мъже за една жена, макар че зад сюжета стои конкретна случка от живота на тогавашния столичен хайлайф.

 

Смята се, че в тази пиеса Вазов се отнася с деликатен сарказъм към героите. Какво е твоето отношение?

 

В българската драматургия ме привлича любовта, с която авторите се отнасят към своите персонажи и затова винаги се дразня, когато някои постановки по наши класически творби превръщат персонажите в глупаци. Авторите нямат предвид това, когато пишат за недъзите на своя народ, творбите им са пропити с обич и нежност към героите и това се усеща.

 

Българинът умее да се надсмива над себе си, но това не означава, че трябва да се отрича, така ли да разбираме внушението на „Двубой“?

 

Да, в никакъв случай не трябва да се отричаме, независимо че нашата народопсихология понякога е склонна тъкмо към това. Вазовата глума е изтъкана от драматургични несъвършенства, има чисти грешки по време на място и действие, но независимо от всичко това, тя е разбираема и близка до нас.

 

Ако отворим малка скоба, защо Вазов не издава тази пиеса приживе?

 

Вазов предложил на Народния театър да отбележи негова кръгла годишнина с „Двубой“, но пиесата била отхвърлена. Положението било конфузно. Поръчали на проф. Иван Шишманов да обясни на автора, че идята за честването предполага не комедия, а сериозна драма, подобаваща за величието на народния поет. Вазов, без да каже дума, прибрал екземпляра в чекмеджето и повече никога не го извадил. Едва след кончината му „Двубой“ видял бял свят, благодарение на брата на поета Борис Вазов. Първата постановка се появила много късно, ако не греша, някъде през 1954 г. Оттам нататък „Двубой“ се оказва един от най-често поставяните текстове на българската комедиография.

 

Много големи артисти от различни поколения са играли в „Двубой“, сред тях Георги Парцалев, Васил Попов, Домна Ганева и т.н. А на варненската театрална сцена „Двубой“ са поставяли Станчо Станчев (сезон 1962/63) и Костадин Бандутов (сезон 2001/02). Каква ще бъде историята на твоя, третия варненски „Двубой“?

 

Нашата история ще бъде такава, каквато ние я разказваме. Трябва да кажа, че няма никакви вмешателства, само минимални съкращения на неща, които днес нищо не ни говорят. Няма добавки. Разказваме историята такава, каквато Вазов я е написал, но по начина, по който ние я виждаме. Правим го с обич и нежност към героите. Те са добри и може би трябва да добавя тъжни хора. Тъжни не в смисъл, че тъгуват, а тъжни, подобно героите на Георги Господинов, които търсят да споделят тъгата си, за да се измъкнат от нея.

Нашите главни действащи лица са млади хора - адвокат, писател, доктор и артистка. Изпаднали в някакви глупави ситуации, в които самите те не вярват, те не са глупави, просто са попаднали там, където не им е мястото. Всъщност те са хора за обичане и ние им съчувстваме, че не успяват да освободят своя човешки потенциал. Кой знае защо така се е получило, че не могат да се реализират? На много млади хора в днешно време също им е трудно да се ориентират. Твърдя го, защото от години работя с млади хора в Студио „Театър“ и познават техните проблеми.

 

Как обедини актьорите около концепцията си и как заинтригува специално младите актьори с „Двубой“?

В постановката играят актьори от различни поколения. С четирите актриси от моето поколение Милена Кънева, Даниела Викторова, Веселина Михалкова и Биляна Стоева сме израсли заедно в театъра, така че винаги се разбираме. След тях идва Николай Божков и после всички останали централни роли изпълняват нашите млади актьори: Станислав Кондов, Цветина Петрова, Ненчо Костов, Полина Недкова, Константин Соколов, Гергана Арнаудова, Ивайло Иванов, Валери Вълчев. В момента в нашия театър има чудна палитра от млади момчета и момичета, които са впечатляващо сериозни, устремени, искрящи и това ме изпълва с респект.

 

Между различните актьорски поколения във Варненския драматичен театър съществува творческа симбиоза, която рядко се случва. На какво се дължи?

 

Нашето поколение приема по-младите с обич, която те няма как да не усещат. Мисля, че това е ключът към нашата, не само творческа, а и чисто човешка близост.

 

И те никога не се съпротивляват на твоите режисьорски виждания?

 

О, не напротив. Драматургията на Вазов им беше доста далечна и на първо четене си признаха, че нищо не са разбрали. Надявам се, че вече съм успял да ги убедя защо трябва да разкажем тази история. И на мен като актьор ми се е случвало режисьорът да ме убеждава, докато му доверя и той ме поведе в поредното театрално предизвикателство. Да изграждаш доверие, да работиш върху способността си да даваш доверие на режисьора, на автора или на актьора, е много важен принцип в театралната работа.

 

Ти се занимаваш както със сложна психологическа драматургия – Лорка, Чехов, така и с комедийни текстове. Какъв е пътят от едното до другото и защо ти е необходим?

 Репликата, която сме си сложили за мото на постановката „Дубой“, гласи: „Смехът от време на време ми е необходим. Той принадлежи на моята хигиена - тъкмо в моменти, когато се чувствувам най-угнетен. Иначе се задашам“, както признава самият Вазов в един разговор с проф. Шишманов.

Аз винаги имам нужда от хумор и го търся съвсем целенасочено. Прескачането от дълбоко психологическа драматургия към по-леки драматургии като глумата на Вазов „Двубой“ или смешната позорищна игра „Криворазбраната цивилизация“ на Войников ми дава добра база за сравнение. Това са две различни страни за гледането към човека, а на мен човекът ми е интересен.

И нека пак да кажа, не се отнасям с пренебрежение към героите на „Двубой“. Те са хора с друг порив, с друг пламък, каквито днес може би по- трудно се откриват. Тяхното възрождение, нека да е романтично, нека да е назад във времето, нека да е архаично, но него го е имало и ние не бива да го отхвърляме. Връщането назад ни дава една различна перспектива към човека. Тя може дори да е парадоксална, въпросът е доколко ние сме готови да си отворим очите и да я видим.

 

Приемаш промяната като вдъхновение?

 

Човек сам избира света, в който иска да живее. Ти ми показваш нещо, но аз виждам това, което мога и което искам да видя. Още Гьоте го е казал. Така че съвсем съзнателно и с годините все по-целенасочено аз градя онова, което искам да виждам и игнорирам онова, което не ми харесва или за което нямам капацитета да го променя. В този смисъл всичко може да ме вдъхнови, всички неща, които сам създавам.

В „Двубой“ героинята на Гери Арнаудова, г-жа Трифкович, е избрала да живее в своето щастливо минало и настоящето не я интересува. Да създадеш и да удържиш подобно нещо, а в същото време да живееш в реалността, за това се изисква голяма сила.

 

Почти като да живееш едновременно в театъра и в реалността...

 

Почти :)