ДАРИО ФО СИ ПОЗВОЛЯВА ВСИЧКО

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Режисьрът КОСТАДИН БАНДУТОВ пред ВИОЛЕТА ТОНЧЕВА за постановката си „Само за жени“ от Дарио Фо във Варненския драматичен театър, за сатирата, взаимоотношенията между двата пола, цензурата и художествената критика по времето на соца и днес, за книгите, младите хора и още... 

 

 

 

8, 9 октомври 2019, 19.00, Сцена Филиал – премиера

Сценичен вариант и режисура Костадин Бандутов. Сценография и костюми Даниела Николчова. Музикална среда Иван Кръстев. Хореография Никола Йорданов. Помощник режисьор Ели Пенчева. Участват: Веселина Михалкова, Милена Кънева, Даниела Викторова, Биляна Стоева, Петя Ангелова, Пламен Димитров, Ивайло Иванов, Константин Соколов, Свилен Стоянов, Станислав Кондов.

 

С удоволствие работиш над Дарио Фо...

Да, винаги. Харесвам Дарио Фо.

 

 

Той е поставян неведнъж на варненска сцена, най-вече от Станчо Станчев и ето че сега и ти предлагаш своя прочит.

Светла му памет на Станчо Станчев! В последния си спектакъл по Дарио Фо „Само дом легло и църква“ от края на 80-те години на миналия век той използва монолози, различни от заложените в моята постановка, но принципът ни на работа е един и същ - колажен. Аз колажирам монолози от различни пиеси и правя свой собствен спектакъл.

 

Във всичките си текстове Дарио Фо защитава нечии права и отстоява някакви каузи, тук очевидно пледира за жените.

Ненапразно Дарио Фо е Нобелов лауреат. Той е такъв, заради посланията си, които поставя в общественото пространство със своите спектакли. Той е автор, който си позволява много, позволява си всичко.

 

Давайки така изява и на многостранните си таланти като режисьор, художник, драматург, писател и актьор.

Като един от най-талантливите творци на нашата съвременност и активен общественик, той си позволява най-вече дълбока сатира на обществените взаимоотношения и на политическата система в Италия. В същото време си позволява и доста цинизъм, който обаче при него изглежда естествен. Аз неглижирах прекалено драстичните моменти. Не за друго, а защото нашата действителност сега изобилства с изнасилвания, убийства и всякаква друга агресия, така че нека да оставим поне в театъра малко мечта, малко чистота.

 

Защо „Само за жени“?

Това е едно намигване към зрителя, защото монолозите са на жени. Това са съкровените изповеди на няколко жени, попаднали в ситуация, различна за всяка от тях, но ситуация, в която се оглежда целият им живот. Всяка от жените е на ръба на баланса между живота и изкрещяването, когато насилието от страна на мъжете тласка жените към определен тип поведение, към самоубийство. Фразата „Ще се самоубия!“ сложих като въведение към всеки монолог. До каква степен героинята е готова на самоубийство, ще разберем от това, което тя ще ни разкаже и ще изживее пред нас. Става дума за баланс на ръба, за онова критическо състояние между нормалното и ненормалното, между полудяването и психоатаката.

 

Излиза, че толкова време след прокламиране на еманципацията, жената все още има нужда от закрила.

За съжаление. Ние сме свикнали с много неща, свързани с жената, а не бива да е така. Например да видиш майка с дете на едната ръка, с две торби в другата и да говори в този момент по телефона, това го приемаме за нещо естествено. В пиесата, в единия от монолозите, героинята обяснява на мъжа, че и тя като него работи цял ден, прибира се у дома и продължава да работи. Не иска да го натоварва с проблемите си, но настоява проблемите им да станат общи и заедно да ги преодоляват. В този смисъл – да, отношенията между двата пола все още са далеч от съвършенството.

 

А в историята на театъра Дарио Фо и Франка Раме са една от най-креативните и съвършено допълващи се артистични и семейни двойки. Заедно създават пиесите си, заедно са във всичко. Може да намерим сходство с тандема между режисьора Костадин Бандутов и актрисата Полина Велинова - двама, еднакво посветени на театъра и на правото.

Не съм се замислял върху това, но винаги съм се радвал, когато видя хармонична двойка, забележим тандем в общественото пространство. Хубаво е на двойките да им доставя удоволствие, когато са заедно. След като си минал през какви ли не етапи от живота си, идва момент, когато разбираш, че голямото щастие е в семейството.

 

Не мислиш ли, че освен на споделената любов, Дарио Фо дължи блестящия си дългогодишен творчески път и на чувството за хумор?

Той има великолепно чувство за хумор и се лаская, че моето чувство за хумор се доближава до неговото. Аз съм първият български режисьор, който постави неговата пиеса „Няма да платим, няма да платим“. Постановката направи добър воайяж по всички български сцени. Поставих я в Благоевград през 1981 г., но една седмица преди премиерата я спряха от Окръжния комитет на БКП, защото съвпадала с първото увеличение в България на бензина. А тематиката на този спектакъл се отнася точно до бунта на обикновения човек срещу непрекъснато увеличаващите се цени в Италия, срещу беднотата, недоимъка, експлоатацията на човека и пр.

И така, спряха постановката ми през май и я пуснаха чак през есента, когато недоволството от поскъпването на горивата поутихна. Но пък забраната се оказа страшен рекламен ход, така че през есента дори тези, които никога дотогава не бяха идвали на театър, дойдоха, за да видят какво толкова съдържа тази пиеса, че са я спрели.

 

Сега, във времето на постистина, когато всичко е допустимо, никой не си прави труда да забранява театрални постановки, което понякога води до друга крайност...

По времето на соца имаше два вида цензура. Едната беше по партийна линия - идеологическа цензура, макар че тогава се превеждаха и играеха съвременни пиеси не само от съветски, но и от западни автори. Забранено беше само да се критикува соц-системата и нашия начин на живот. Другият вид цензура идваше от силната тогава художествена критика. Не винаги правдива, завоалирана с мотива, че дадена постановка или филм не притежават художествени стойности, тя също изпълняваше идеологически задачи.

Истинската художествена критика липсва и днес. Сега можеш да критикуваш всекиго и всичко, но това нищо не променя, кучетата си лаят, керванът си върви, както гласи поговорката. Именно тук се крие жестокостта на демокрацията. В смисъл, че керванът не отива, където трябва, не носи това, което трябва, но ако кучетата предубреждават кое е добро и кое не, то никой не ги чува. Това е най-голямата демагогия на нашата демокрация. Твърдя го от позицията на човек, който познава и двата строя. Тогава не можеше да се критикува, сега може да се критикува, но ефектът е един и същ.

Пагубно е, че няма художествена критика днес и заради младите поколения. Те не четат и книги, четенето в интернет тук и там не дава това, което може да ти даде една книга. Книгата може да те разтърси, да те кара да се замислиш, да те промени. Мислите на героите формулират емоциите им, а младите хора не могат да формулират собствените си емоции, страха си, болката. Ако четат книги, ако ходят на театър, те ще съпреживяват чувствата на героите и това ще им помага да изясняват собствените си чувства. Фактът, че по-малко четат, прави съвременните млади хора някак плоски.

 

Едноизмерни...

Да, фактически те не могат да усетят измеренията, да изпитат богатството на един характер или на един филм. В същото време обаче лесно стават съдници, без да имат широка база за сравнение, опирайки се само върху недостатъчните си собствени знания. На тази тенденция не противостоят и сценичните изкуства, които напоследък акцентират повече върху зрелището, отколкото върху съдържанието и проблематиката.

 

Как изглежда това съотношение в „Само за жени“?

Проблематиката, както вече споменах, е водеща. Имам млад хореограф, който прави мост между поколенията. Никола Йорданов вече се изяви в „Монтажът на моя филм“, но тук той показва, че не всичко в живота е монтаж и хип-хоп, има и други ритми. Първоначалната ми идея да въвеждаме текста със зонгове, като при Брехт, претърпя развитие и сега се реализира чрез визията и танца. Има, разбира се, и много звук, животът ни е изпълнен със звуци. Непременно искам да спомена чудесната работа на Даниела Николчова, нашата млада сценографка, трайно свързала се вече с Варненския драматичен театър, работи и с мен, и със Стоян Радев. За „Само за жени“ тя проектира много оригинална сценография и хубави костюми. Актьорите ни, както винаги, са много добри. Работим с удоволствие, забавляваме се с житейските обстоятелства, малко гротеска, малко пародия, както е при Дарио Фо. Надявам се да увлечем с нас и публиката.

 

В крайна сметка „Само за жени“ е...?

Спектакъл само за жени, гледани от мъже.

Прочетете още :

https://www.dramavarna.com/index.php/news/aktualni-novini/1649-samo-za-jeni-i-ne-samo