НЕВИДИМАТА ПИЩНОСТ НА ОБРАЗА

Режисьрът Стайко Мурджев пред Виолета Тончева за своята постановка на „Амадеус“ от Питър Шафър на сцената на Варненския драматичен театър, за силата на изкуството, утвърдило исторически недоказаната завист на Салиери към Моцарт, за Питър Шафър като майстор на дуализма, архетипа на сянката по Юнг, тъмната и скритата светла страна в „Амадеус“, за борбата, която не е на Салиери, а чрез Моцарт с Бог. Още за сблъсъка на логики и авторефлексията, за работата с актьорите, търсенето на истината в театъра и невидимата пищност на образа, който не е изграден от материална субстанция

„Амадеус“ се вписва в юбилейната програма за 100-годишнината на Драматичен театър „Стоян Бъчваров“ Варна. Премиера 2, 3 септември 2021, 19.00, Основна сцена

 

Как се отнасяте към чужди интерпретации на творби, които и Вие поставяте? В този смисъл, как се дистанцирате от филма „Амадеус“ на Милош Форман?

Работя категорично автономно, защото представлението е продукт и на несъзнавани процеси и сложни логически връзки, на културологични и интелектуални натрупвания, особено когато става дума за такъв огромен капацитет като Питър Шафър. Работиш с него в партньорство, така че няма как да вземеш нещо отнякъде. По принцип не гледам филмови адаптации, но за филма на Милош Форман направих изключение, не за друго, а защото Питър Шафър е основен участник в създаването на сценария. Беше ми интересно чисто драматургично как той е превърнал пиесата в киносценарий.

 

За Питър Шафър като изключителен драматург говори и фактът, че той утвърждава в общественото съзнание една представа за образа на Моцарт и за взаимоотношенията между него и Салиери, която доста се различава или поне не е потвърдена от историческите факти. Изкуството, което се оказва по-силно от живота...

Не са намерени доказателства за враждата между Моцарт и Салиери, макар че има малки исторически трохи. Знае се само, че Салиери, единствен от всички съвременни композитори, присъства на опелото на Моцарт в църквата. Двамата живеят във Виена, в едно и също време, познавали са се, но писма или други документи за характера на връзката между тях със сигурност не са останали. В края на живота си Салиери, настанен в болница, твърди пред свои последователи, че не е отровил Моцарт, но само 2 седмици по-късно, пред друг свидетел, казва обратното. Но всичко това е в полето на дементността. Всъщност идеята за завистта между двамата тръгва от Пушкин, а Питър Шафър я доизгражда. Да, наистина, тази история показва как изкуството може да се налага, да диктува живота.   

Казахте, че работите в партньорство с Питър Шафър, какво означава това?

За мен Питър Шафър е много акуратен и конкретен автор, в смисъл - той не ти предлага просто пиеса или драматургичен текст, а целия ландшафт на спектакъла. В неговите ремарки се състои целият спектакъл. Той създава не просто текст, а едно указание как този текст да бъде поставен на сцената. През ремарките Питър Шафър задава правилата на играта, чистата игра, която той създава. И ако ти не се съобразиш с тях, много е вероятно целият пъзел да рухне. Или както казваме ние в театъра, да не ти излезе уравнението. За това е много важно да се следват указанията на автора. Ние в България нямаме тази традиция, даже понякога сме анти ремарките и анти автора, остави ремарките, ние ще си го направим, както си искаме. При Питър Шафър това е недопустимо. Без да влизаме в исторически справки, за времето си той прави революция от драматургична гледна точка, започва да смесва различни школи и жанрове, да не говорим за големия му експеримент, наречен „Еквус“.

От „Еквус“, който поставихте в Младежкия театър „Николай Бинев“ в София, датира и трайният Ви интерес към Питър Шафър.

Импонира ми особеният психо-драматичен подход, който е създаден от Моро, а чрез него Питър Шафър разказва „Еквус“. Всичко това има своя отзвук и в „Амадеус“. Майстор на дуализма, Питър Шафър е ненадминат в изследването на тъмните страни у човека.

Тази двойственост Ви занимава и в „Талантливият мистър Рипли“ от Филис Наги, предишната Ви постановка на сцената на Варненския драматичен театър. Защо се фокусирате върху тази тематика?

Защото е вярно, защото съдържа истина. Това не са картонените изрезки на елементарното изкуство, в което бялото е бяло, черното - черно, доброто - добро, злото – зло. Дълги години ме занимаваше темата за архетипа на сянката, който, според аналитичната психология на Карл Густав Юнг, представлява тъмната страна на нашата личност. Като споменавате „Талантливият мистър Рипли“, това е точно разказ за тъмната сянка на човека и неговото двуличие, осъзнатата тъмна сянка в една бляскава личност сред бляскава атмосфера. С течение на времето започна да ме интересува не само тъмната скрита сянка на човека, а и скритата светлина в човека. Защото и в сянката има светлина, във всичко има светлина. Случаят в „Амадеус“ е такъв. Твърде повърхностно ще бъде, ако кажа, че нашият спектакъл изследва само тъмната страна. Би могло, но би било твърде повърхностно. Нашият спектакъл по-скоро търси скритата светла страна. А Питър Шафър, както вече споменах, е майстор на двойствеността, при него нищо не е такова, каквото изглежда.

И никога не е еднозначно...

И никога не е еднозначно. Винаги нещата са полюсни, но в същото време са единни в полюсността си, ако мога така да се изразя. Питър Шафър изгражда Моцарт като – както той сам го нарича – цинично и вулгарно дете, което върши глупости и води един нискоморален живот, а в същото време създава изключителна музика, която е всъщност вътрешната му светлина. И още по-голямата рана в спектакъла е Салиери. Ние сме свикнали да разсъждаваме за Салиери като за онзи еднопланов завистник и ревнивец, а всъщност Питър Шафър ни предлага под тази маска един човек, който се бори за правда, който отстоява своята правда, би я отстоявал дори и пред Бог. Разказът, който ние водим с актьорите, е всъщност разказ за борбата с Бога чрез Моцарт. В нашето представление борбата не е на Салиери, а чрез Моцарт  с Бог. Авторът задава въпроси, до които всички ние в някакъв момент от живота си стигаме. Следвайки опростенческата, детска дори логика, се питаме защо аз давам, а не взимам, защо след като съм добър човек, ми се случват такива лоши неща. Тази логика е водещата при Салиери. Той просто иска да докаже, че 2 и 2 прави 4, а не 22, докато Моцарт казва – не, прави 22. Тук има сблъсък на логики.

Кому се пада по-трудната роля да ни изведе от този сблъсък на логики?

На Салиери, защото Салиери е фигура, способна на авторефлексия. Много дълго си говорихме с актьора Стоян Радев, че Салиери е привидно реалистичен образ. Така създаден от Питър Шафър, той всъщност е нереалистичен образ, захранен по-скоро от Шекспировата философия, според която злодеите излизат апартно на сцената, заявяват аз съм много лош човек и сега ще извърша злини, ето, вижте как ги извършвам. Прехвърлено в психологически план, това означава някаква много твърдо заявена авторефлексия на човек, способен да наблюдава, да оценява себе си и въпреки всичко да извършва злодеянията си.

Докато Моцарт с неговото наивно и повърхностно светоусещане, не е способен на авторефлексия...

Точно така, Моцарт е отдаден по-скоро на интуицията си.

Интелектът срещу интуицията, това всъщност са двата пътя към творчеството. При това „Амадеус“ е донякъде и пиеса за театър в театъра.

Точно така и това прави пиесата още по-сложна. Като постановчик аз трябва да намеря решения за многото спектакли в спектакъла, в който се играят и опери, реконструират се либрета и оттук идва сложността и трудоемкостта на цялото занимание. Казано на занаятчийски език, тази пиеса е много трудоемка.

И не може да мине без музика.

Не може. Работя с композитора Петър Дундаков, защото с него сме екип вече 12-13 години. Музиката в тази постановка е едно музикално пътуване, в което чуваме ранните творби на Моцарт до съвсем късните му творби, като операта „Дон Жуан“.      

И „Реквием“.

Минаваме през живота на Моцарт и завършваме с „Реквием“. Музиката, разбира се, не може да бъде илюстративна и в това се състои голямото творческо предизвикателство, как тази музика хем да присъства на сцената, хем в същото време да не въздейства като музеен експонат

Поздравления за избора на актьорите в главните роли - Ненчо Костов (Аскеер за изгряваща звезда) – Амадеус и Стоян Радев (Икар за водеща мъжка роля) – Салиери. А може би имахте някакви съмнения?

Напротив. Аз дойдох да поставя пиесата заради тези актьори и трупата, от която те са част. Ако те не бяха на разположение, този текст нямаше да се случи, нямаше да посегна към него. По принцип първо оглеждам трупата. Събрал съм текстове, които ми се иска да направя, просто те седят и чакат не подходящото време, а подходящата трупа. Ненчо и Стоян са изключителни актьори, няма да кажа някаква новина. Те са изключителни именно за тази постановка, защото самите те носят двойствеността, присъща на персонажите. Ненчо излъчва усещането за една особена чувствителност и наивност, каквито притежава Моцарт. А Стоян носи през харизмата си някаква енигматичност и мрак, да го нарека така. Но не само те двамата, цялата трупа впечатлява със силно актьорско присъствие. Силни качества на варненските актьори са тяхната рефлективност и абсолютна смелост.

А Вие неведнък сте казвали, че цените смелостта в театъра.

Да, ценя смелостта. Трябва да си смел в театъра, иначе няма смисъл. За мен едно театрално представление е истинско произведение на изкуството, когато създава свой самостоен, свой вътрешен органичен език, който не прилича на нищо друго. Нужна е смелост да създадеш смислено представление със самобитен език. Варненската трупа го може, защото е лишена от театрални скрупули, от излишен вторичен свян. Всичко, което ни осени като идея и смисъл, веднага пробваме на сцената, приемаме го или го отхвърляме и продължаваме нататък. В този смисъл и не на последно място – варненската трупа притежава една колективна органика, която е много ценна.

Смелостта, самобитният език, верността към автора, търсенето на светлината в сянката, какво още има в театъра на носителя на „Икар“ за режисура Стайко Мурджев?

Това е много сложен въпрос. В последните години за мен е много важна истината. Не знам дали е възможно, говорейки за такива неща, човек да избяга от клишето. Търся истината, преследвам я като хрътка. През годините започнах да изпитвам непоносимост към бутафорната театралност, в която се преправяме или преструваме на нещо, което не сме, и използваме театъра като синоним на лъжа.

Оттам идва метафората за политическия театър...

Актуалната политическа ситуация не може въобще да се доближи до каквото и да било изкуство и може би точно заради това е моята страст към Питър Шафър. Той е автор, който изисква честност и истина, не търпи преструвка и преправяне, докато през конструкта на истината провежда сложни смислови линии. Стремя се към един много оголен,  формалистично оголен театър. Колкото по-празна е сцената, толкова повече образи изникват в съзнанието. Старая се да изчистя театъра от материалния образ, за да създаваме повече флуидни и енергетични образи. Много говорим с актьорите за енергията, която протича между тях, създава действието и рефлектира в публиката. Ако актьорът излезе на сцената и в продължение на 5 минути си представя образа на едно дърво, публиката ще започне да вижда това дърво, без то да е показано по какъвто и да било материален начин. Някъде там, в тази изначална невидимост, се крие езикът на театъра, който ми се иска да създавам. Вълнува ме невидимата пищност на образа, който не е изграден от материална субстанция. Може би така мога да формулирам търсенията си, за които Питър Шафър предлага много добър материал.

Стайко Мурджев вероятно не може да живее извън театъра?

Не, мога да живея извън театъра, но не толкова успешно. Животът извън театъра е твърде прозичен и лишен от вдъхновение. В Театралната академия ни учат, че трябвало да живееш, за да трупаш житейскии запаси за театъра, но според мен това е мит. Въображението е като ретината на окото, която улавя цветовете, а с годините те избледняват. Това е заплаха срещу въображението, защото театър, лишен от въображение, е най-скучният театър на света. Затова ми се струва, че колкото и да живеем във външния свят, трябва да полагаме все повече усилия да не избледнява въображението, което ни дава възможността да правим театър.   

 

„АМАДЕУС“

от Питър Шафър

Режисура и сценична версия – Стайко Мурджев

Сценография и костюми – Петя Боюкова

Музика – Петър Дундаков

Хореография и сценична пластика – Станислав Генадиев

Превод – Деница Димитрова

Пом. режисьор – Валентина Андонова

Плакат Радослава Боор

 

В ролите:

Стоян Радев – Антонио Салиери

Ненчо Костов – Волфганг Амадеус Моцарт

Христина Джурова – Констанца Вебер, съпруга на Моцарт

Симеон Лютаков – Йозеф II, император на Австрия

Пламен Димитров – Граф Йохан Килиан Фон Щрак, камерхер на императорския двор

Ивайло Иванов – Барон Готфрид Ван Свитен, префект на имперската библиотека

Веселина Михалкова – Граф Франц Орсини-Розенберг, директор на имперската опера

Свилен Стоянов – капелмайстор Боно

Константин Соколов, Недялко Стефанов, Роберт Ваханян, Велизар Емануилов  – „вентичели“ („вятърчета“) – приносители на информация, клюки и слухове

Гергана Арнаудова – Тереза Салиери, съпруга на Салиери

Александра Майдавска – Катерина Кавалиери, ученичка на Салиери

Даниела Викторова – Баронеса Валтщаден