В ТЕАТЪРА ЕДИНСТВЕНОТО ЧИСЛО Е МНОЖЕСТВЕНОТО

 

Актьорът и режисьор СТОЯН РАДЕВ пред ВИОЛЕТА ТОНЧЕВА в интервю за списание „Homo Ludens”, издание на САБ за театрална теория и практика, брой 20, март 2017 г.

Броят на списанието бе представен на 22 март, 17.00, Гьоте Институт, София

https://www.goethe.de/ins/bg/bg/ver.cfm…

- Ако започнем от началото, там е наградата „Звезда на Варна” за първата ти главна роля на Силян в „Черна дупка” от Горан Стефановски на режисьора Стоян Камбарев. Мислил ли си, че този буквално звезден старт в театъра предначерта съдбата ти?

- Тя съдбата има пръст във всичко, но никога не съм мислил за кариерата си по този начин, както може да се досетиш (смее се). И през ум не ми е минавало подобно нещо. А „Черна дупка” наистина беше най-големият ми шанс. Един Стоян Камбарев да предпочете за тази тежка и голяма роля точно мен, толкова млад и толкова безопитен във всичко, си беше истински късмет. Представлението се игра много години и имаше страхотен успех. С всеки следващ спектакъл разбирах все повече и повече ролята и все повече си давах сметка колко малко успявам да извлека от нея. Не знам защо, но бях убеден, че не мога да я развия и тя ме комплексираше.

- Какво мислеше за това Стоян Камбарев?

- Той нищо не казваше и хората ме харесваха, но моето усещане беше друго. Благодарен съм, разбира се, за оценката на своите съграждани, още повече, че носителят на наградата „Звезда на Варна” се определяше в обществено допитване. Ролята на Силян ме направи популярен и знам, че много зрители са идвали по няколко пъти да ме гледат, но това няма нищо общо с онова, което аз изпитвах. През последните години направо не ми се искаше да играя повече Силян. Той ме потискаше, защото все повече започвах да го разбирам...

- Нещо като да израстваш заедно с ролята...

- Дано да е било така. Слава Богу, подобно нещо не ми се е случвало повече.

- Сега би ли искал да изиграеш тази роля?

- Сега не бих могъл да я изиграя, защото съм почти на 50 и ще разсъждавам от позицията на 50-годишен човек с 25-годишен театрален опит.

- А би ли режисирал пиесата?

- Не съм се замислял... Не, не бих искал да я режисирам, защото предпочитам да режисирам текстове, които зареждат с надежда и оптимизъм. Не съм чел „Черна дупка”, откакто играх главната роля в нея и не знам, ако сега я прочета, дали ще видя в нея надежда и оптимизъм. Но освен „Черна дупка” и „Майката. Васа Железнова - 1910”, които Стоян Камбарев постави във Варненския театър, има и други заглавия, в които съм играл и които никога не бих посмял да режисирам.

- Какво остави Стоян Камбарев у теб като основно разбиране за театър?

- Всичко. Това е най-значимата ми среща, без да омаловажавам нито една от другите си театрални срещи. Вече споменах, че Бог, съдбата, Мелпомена или каквото има там отгоре, са благосклонни към мен. Но Стоян Камбарев определено е най-значимата ми среща, не само защото се появи много рано, а защото като човек и творец ми даде поглед към театъра, към съждението за театър. До ден днешен, буквално практически, аз използвам неговата естетика и винаги се питам как той би подходил. Може да изглежда наивно, но аз се опитвам през негов поглед да се измъкна от затрудненията, в които попадам.

До главата ми в спалнята неизменно стоят двете книги, посветени на творчеството му - „Огледала” от Никола Вандов и Мая Праматарова и „Театърът на Стоян Камбарев. Режисура на пространството” от Кремена Димитрова. Не търся метафора или символика в това, просто обичам отвреме навреме да посягам към тези книги, да отварям където и да е и да чета.

- Името Стоян не е ли някак мистично свързано с Варненския театър, завещано от Стоян Бъчваров, продължено от Стоян Камбарев, Стоян Алексиев, Стоян Радев...

- Няма да успееш с тази провокация (смее се). Абсолютна случайност е, че родителите са ни кръстили с това име.

 

- Често казваш, че си адвокат на героя си. Как изграждаш защитата му, как го анализираш, как поемаш предизвикателството да те сравняват с превъплъщенията на други актьори в същия образ? Как минаваш през всичко това, има ли задължителни етапи и задължителни опорни точки, освен Стоян Камбарев?

- В далечната младост, когато имах щастието да работя в два поредни сезона два жестоки текста със Стоян Камбарев, си мислех, че всички режисьори и актьори трябва и са задължени дори да се отнасят към театъра единствено и само по начина, по който той го прави. Това си е чиста глупост, но на мен ми трябваха години, за да се освободя от нея. Междувременно си създавах проблеми и стигах до страшни стълкновения с режисьорите. Говоря ти за времето, когато бях „Звезда на Варна” (смее се), но слава Богу това се оказа не чак толкова дълъг период, че да съсипе кариерата ми.

Отдавна вече знам, твърдя го и сега, че в театъра няма нищо по-хубаво и по-интересно, по-любопитно и по-смислено също, от това да се сблъскаш с различния човек, различния творец и да се възползваш от неговата различност и уникалност. Дори той да не е много талантлив, дори да не дава оригинални решения, любопитно е да влезеш в неговия коловоз.

Що се отнася до адвокатската защита на персонажа, за която питаш, ето един от принципите ми. Когато ми предстои да вляза в някаква роля, съзнателно не чета пиесите. Ако съм ги чел някога – добре, но не ги чета преди началото на репетиционния процес. Предпочитам да ги прочета заедно с режисьора и той да ми каже начина, по който иска да се тълкува пиесата. Това е по-провокативно и по-интересно за мен, защото ако прочета предварително пиесата, ще си изградя някакви представи, които могат да се разминат с представите на режисьора и дори да ни създадат затруднения. А и би било претенциозно и ограничаващо да наложа собствения си поглед, какъвто и да е той. С други думи, в качеството си на актьор аз априори приемам режисьорското виждане и се старая всячески да го подкрепям.

- В този дух на мисли как се промени твоето разбиране за Шекспир през погледа на режисьори като Вили Цанков, Галин Стоев, Десислава Боева, Пламен Марков, в чиито постановки си пресъздал немалко Шекспирови образи – от Шута, през Ромео, Хамлет, Брат Лоренцо до Краля, който заменя царство за кон?

- „Крал Джон” също. През септември предстои премиерата на „Цимбелин” с Лилия Абаджиева в Плевенския театър. Да не говорим, че с децата в театралната школа съм правил „Сън в лятна нощ”, „Бурята”, наскоро мина и премиерата на „Ромео и Жулиета”. Наистина доста съм се занимавал с Шекспир. Никаква новина няма да кажа, но Шекспир е нещо, в което далдисваш и колкото ти стигат силите, го правиш. Бездъние някакво, в което непрекъснато откриваш нещо ново. И всяка следваща репетиция ти показва още колко много имаш да вървиш, още колко изненади съдържа текстът. Никога не може да постигнеш пълно удовлетворение с Шекспир, може би само частично и само понякога. Ето и сега при „Цимбелин” е същото. Така беше и с Пламен Марков, когато работехме „Ричард III”.

- Пристрастна съм към твоя Ричард III, който покоряваше колкото с неистовата енергия на личността, променяща историята, толкова и с проблясъците на остатъчна човечност у злодея. Ти направи Ричард III многопланов, разбираем, донякъде дори симпатичен и интерпретацията ти заслужи най-високата награда на САБ - ИКАР 2012 за главна мъжка роля. Как гледаш на Ричард четири години по-късно? Това ли е твоят връх?

- Честно казано – не. Въпреки хвалебствията, не вярвам да съм сътворил някакво чудо и това не е някаква суетна скромност. Просто имаше едно прекрасно стечение на обстоятелства, сили и енергии в срещата между режисьора Пламен Марков, сценографката Мира Каланова, композитора Калин Николов и сбора от всички артисти, които бяхме на сцената. Според мен, роли от типа на Ричард и Хамлет, Мефистофел или Жана д'Арк не могат сами да станат централни. Няма ли на сцената около теб десетина или колкото е нужно актьори и всички да бъдете заедно в едно, немислимо е да се получи добра централна роля.

Аз изобщо смятам, че в театъра единственото число е множественото.

Винаги съм го твърдял и с годините абсолютно съм се
убедил в това. Може някой да каже, да де, но ти играеш само главни роли. Нека да го каже. Все ми е едно кой какво ще каже, за мен е по-важно аз какво мисля и чувствам. Освен това аз не играя само главни роли. Играя тези роли, в които ме разпределят и съм готов да играя в малки роли. Ето случаят с Лилия Абаджиева. Най-напред тя ме покани на гастрол в Плевенския театър за ролята на Хенрих IV в едноименната пиеса на Пирандело, после смени Пирандело с Шекспир и отново ме покани да играя – този път в „Цимбелин”, но ме предупреди, че още не е решила коя роля да ми даде. Приех безусловно, а накрая се оказа, че съм разпределен в ролята на Кралицата. Но която и роля да бях получил, щях да й се посветя изцяло. В малките роли често има толкова прелестни неща, които обогатяват и създават театралното цяло. То е като ръката, която няма как да бъде цяла, без който и да е от пръстите си.

- Екипът да реши кой ще бъде главният герой, т.е. това не е работа само на пиесата или на режисьора...

- Да, екипът прави театъра. Според Стоян Камбарев, режисьорът в никакъв случай не трябва да се страхува да обърне главния герой в гръб и да го затири в дъното на сцената. Гениално! Стоян Камбарев наистина беше човек на екипа, от него съм взел чувството за екипност, то е базово. Да стоим зад заглавието, да сме заедно в него, лично аз винаги полагам усилия за да стане точно така.

- Живеенето заедно на сцената се улавя безпогрешно от публиката, особено по време на гастрол. В отзиви, критики и анкети то се възприема и като някакъв маркер за Варненския театър, израснал в годините с Гриша Островски и Желчо Мандаджиев, със Стоян Камбарев, с Явор Гърдев, сега с Пламен Марков. Отвътре как се усеща това чувство за съобщност?

- Ти добре го казваш, но на мен като участник в процесите ми е трудно да обобщавам. Играл съм във всички представления на Стоян Камбарев и Явор Гърдев в нашия театър и да - това бяха етапи, но ние не сме живели със съзнанието за тях. Ние вътре имахме да свършим важна работа и знаехме, че колкото по-важна е тя за нас, толкова по-важна ще бъде тя и за онези, които ще дойдат да ни гледат. Само тогава те ще станат съпричастни. Валидно е за всички театри и за всички епохи.

- Епохата на Явор Гърдев се открояваше като че ли най-вече с провокацията както на творбите, така и на режисьорските решения.

- Да, той беше провокативен, но мога да кажа, че и Лилия Абаджиева е провокативна по свой си начин, Пламен Марков също. Разликата е в различната им индивидуалност. Пиесите, които Явор Гърдев поставя, аз не бих поставял - като теми имам предвид. Но той успява да зарази актьорите и да ги направи съпричастни на онова, което него го вълнува. Това всъщност е белег на ангажираните с качествен театър режисьори, които искат не само за да поставят поредното заглавие, а да сложат нещо свръх това на сцената.

- В работата върху образа търсиш проекцията на героя в себе си или проекцията на себе си в героя, колкото и взаимно да е това проникване?

- Да, взаимно е, но на мен ми е по-интересно да намеря непознатото. И колкото по-далечно е то от мен, толкова ми е по-интересно.

- Изненадвал ли си се от самия себе си, когато изваждаш нещо, за да го вложиш в героя?

- О, да. Само хората, които наистина много добре ме познават, могат да потвърдят, че аз съм свит и прибран човек. По нищо не личи може би, но съм такъв. Притеснителен съм, но това е известно само на най-близките ми хора. Другите ме възприемат по различен начин - познавам образа, който битува за мен. Всичките тези неща съм ги преодолял на сцената, там не изпитвам свян. Разбира се, не съм и шизофреник, така че да забравя, че съм Стоян Радев и да се появя като някой друг. Някаква корективна част от мен винаги стои на сцената. Но сцената и образът ми позволяват да правя неща, които в живота не бих правил.

- Макар че точно сега играеш Нягол от „Албена” във Великотърновския театър, българската класика липсва в твоя репертоар и ми се струва, че запълваш тази празнота с пиесите, които поставяш както с екипа на Варненския театър, така и с младите от Студио „Театър”. Имам предвид „Свекърва” от Антон Страшимиров, „Криворазбраната цивилизация” от Добри Войников, с която театърът отбеляза своята 95-годишнина.

- Аз съм почитател на българската класика. Когато тръгна дали през роля или през постановка към българските класици, установявам, че ние някак ги подценяваме. Така ми се струва поне. А тези български класици са толкова мащабни, особено на фона на времето, в което са живели, на фона на световното развитие, от което България е била далеч. Всъщност те са не само са били много по-напред от своите съвременници, но са имали и много по-добро образование от днешните драматурзи. Подценяваме ги и в прочитите си като че ли ги опростачваме. Правим техните персонажи наивни и глупави, а тези писатели са писали с любов за своите герои, да вземем например „Криворазбраната цивилизация”, там се вижда най-добре.

- Затова и твоят прочит на „Криворазбраната цивилизация” е напълно противоположен на клишираната представа за нейните герои и жалкия им стремеж да уподобяват чужди поведенчески модели. Не се ли страхуваше, че понякога режисьорите се провалят тъкмо в желанието си да осъвременят пиесата?

- Класическите текстове са класически, именно защото са издържали теста на времето и са доказали своята актуалност. Те не стават класически, защото са нарочени за такива. Ако днес роман от 18-и век може да ме заинтригува, значи той се превръща в класика. А онова, което ние единствено може да добавим, е начинът, по който днес четем класиката. Да сложим дънки или тишъртки, не означава да осъвременяваме. Не съм срещу това, но само то не върши работа. Много по-важно е да се защити мисленето на персонажите през днешната гледна точка. И ако героите от „Криворазбраната цивилизация” копнеят за по-светло бъдеще - защо да не ползваме соцлозунга, то мигар днешните хора на демокрацията и на Европейския съюз не копнеят за светлото бъдеще. Мигар днес днешните майки и бащи не искат да си изпратят децата в „светливата” Европа, защото тук виждат някаква безизиходица, от която самите те не знаят как да се измъкнат.

А Добри Войников е писал пиесата веднага след Руско-турската война, когато европейската култура влиза у нас, когато хората изпращали децата си да учат в Европа, но после те се се връщали в България и точно в това е голямата разлика с днешния ден. Днес повечето не се връщат. Аз самият обаче не искам да живея другаде и не искам да изпращам децата си никъде. Но и няма да ги спирам, ако те сами го поискат.

- Ти не искаш да напускаш и Варненския театър, макар и да твърдиш, че не театърът е важен, а какво играеш на неговата сцена.

- Да, така е. Не е тайна, че съм получавал предложения от столични театри, но винаги съм ги отказвал и не съм съжалявал. Нямам никаква причина да напускам Варненския театър. Тук работи съпругата ми, тук правя това, което искам да правя и след като имам тази възможност, защо трябва да сменям мястото.

- Театърът или киното, кое е по-голямото предизвикателство?

- И двете (смее се). Изобщо не ги противопоставям. Много са ми хубави и двете, харесвам да правя и двете.
Пирона в „Дзифт” на Явор Гърдевли ли беше първата ти значима филмова роля?
Започнах с „Моето мъничко нищо” на Дочо Боджаков, последваха "Военен кореспондент" и „Дзифт”, после дойде ерата на сериалите „Дървото на живота”, „Седем часа разлика”, „Под прикритие”, „Недадените”. Имам участия в няколко късометражки. След „Никой” и „Събирач на трупове” тази есен се снимам в „Лили рибката”.

- В „Събирач на трупове” ролята ти беше много различна от всичко, което си играл досега. Странна и отстранена, с малко думи, но със силно екранно присъствие, тя породи и много различни реакции.

- Една важна роля, почти няма кадър без моя герой, истинско предизвикателство. Като тип персонаж, стои далеч от моя натюрел. Особено в киното, където най-често ме вземат за ролите на лошите. Минахме през труден снимачен процес с по 12-часови снимки и от епизод в епизод. Като гледах филма, видях, че някои неща съм могъл да направя и по-добре, но вече няма как да ги поправя.
Разказа какво си взел от Стоян Камбарев, а какво вземаш от децата в твоята театрална школа Студио „Театър”?
Не знам дали те вземат толкова от мен, колкото аз от тях. От чистотата, която те носят, крада с пълни шепи. Те идват с чисто любопитство и чиста енергия в театъра. Тези деца са чисти, а всеки от нас има нужда от чистота и аз се чувствам голям късметлия да бъда близо до тях. Това е едно от най-смислените ми занимания.

- Ти приличаш на човек, за когото нещата са ясно поставени – в театъра или извън него. Смехът ти е заразителен, негативизмът ти е чужд. Тази житейска философия част от теб ли е или си я култивирал?

- Част от мен е. По рождение и по месторождение. Но в същото време продължавам да я обгрижвам. Роден на село, изживял първите си седем на село, пораснал като селско момче - това се е оказало важно за мен, черпя сигурност от него. А съм спокоен за всяко нещо, знаеш ли защо? Защото нямам болни амбиции. Винаги съм искал да бъда актьор. Кандидатствах, скъсаха ме, втори път кандидатствах, втори път ме скъсаха. И тогава си казах, може би те имат право, може би не ставам за тази работа и реших да не кандидатствам повече. Бях на 22. Но после животът ми поднесе редица изненади. Завърших една театрална школа, после втора, а в някакъв период, когато в театъра нямаше млади артисти, ме взеха в няколко представления и натрупах дори повече роли от голяма част от професионалните актьори. Дължи се на късмета и на нуждата от млади момчета, а не на моя изключителен талант.

Ето как след моя разумен и съвсем рационален отказ от театър, аз влязох в истинския театър и започнах да играя на сцената. Дойде и денят, в който бях назначен като стажант-актьор от тогавашния директор Костадин Бандутов. Той ми обясни, че няма да вляза в разпределението за новия сезон, защото съм имал достатъчно роли. Това се случи в неговия кабинет, в който имаше още един човек, когото не познавах. Подписах договора и си излязох щастлив - вече не като театралния реквизитор Стоян Радев, а като стажант-актьора Стоян Радев.

Няколко часа по-късно ми звъни секретарката и ме предупреждава, че от утре влизам в репетиции, да намина да си взема пиесата! Оказва се, че непознатият човек в директорския кабинет е бил Стоян Камбарев. Видял ме и решил, че съм подходящ за главната роля в „Черна дупка”!
Ето как, в рамките само на няколко часа, съдбата ми се преобърна. Наистина не съм амбициозен за това или онова. Единствената ми амбиция е да правя театър. Да съм с всички хора, които обичам и които мен ме обичат, заедно да сме щастливи. Разбира се около всичко това допускам и много грешки, но човек поне може да се старае, нали така? И затова, когато се събудя сутрин, аз не съм амбициран днес да се докажа еди как си, а си казвам, че ми предстои един хубав ден, в който ще се опитам да си свърша работата, без да навредя на никого. Това се опитвам да правя, да не навредя на никого. Не е чак толкова трудно постижимо (смее се).

- Да поразсъждаваме накрая за разликата между актьорите и неактьорите. Ако актьорът е така професионално и човешки устроен, че постоянно се опитва да вникне в другия и да го разбере, то обикновеният човек мисли повече за себе си, отколкото за другия. Виждаш ли някакво противоречие в това?

- Актьорите не са обикновени хора. Не ме интересува как ще се възприеме това, изречено от устата на актьор. Ние наистина не сме обикновени хора. И не бива да ни слагат в такива класации. На нас ни е дадено да се занимаваме с нещо, с което не всеки може да се занимава. Стремежът да проумее един друг човек, персонажа и ситуациите, в които той е поставен, е естественото състояние на актьора.
Онзи ден едно момче, което вече завършва театралната ни школа, сподели, че ето на, познавал ме от толкова години, а колко малко знаел за мен. Така е, отговорих му, дори да седна сега да ти разказвам за себе си, ти пак ще научиш само онова, което аз реша да ти кажа, а не това, което съм в действителност. За да изследваш нещата в дълбочина, да стигнеш до същността на човек, са нужни време и любопитство – най-дефицитните стоки във всекидневието. Не е оправдание, но може би е обяснение, едно от обясненията. Във всеки случай е противоречие. Но не между актьора и неактьора, а между човека и света, в който живеем. Утешавам се с мисълта, че аз притежавам това любопитство за другия и го задоволявам в работата си като актьор. Това може да не ме прави непременно по-добър или по-толерантен човек, но ми дава възможността да защитя правото и привилегията да търся, да виждам, да анализирам, да разбирам, да прощавам... Да играя, да бъда актьор.

Варна, 12 юни 2016 г.