Актрисата от трупата на Драматичен театър Варна отпразнува на сцената 50-годишния си юбилей и 25-годишната си сценична дейност.

За нея съвпадението на личните ѝ празници със 100-годишния юбилеен сезон на Варненската драма не е просто случайност.

На 11 септември със спектакъла „Само за жени“ ТМПЦ – Варна и Драматичен театър „Стоян Бъчваров“ – Варна, почетоха 50-годишния юбилей на обичаната актриса Милена Кънева и нейната 25-годишна сценична дейност. Всичките 25 театрални години на актрисата са преминали на варненска сцена, където тя развива своя драматичен и комедиен талант в постановките на водещите български режисьори Стоян Камбарев, Илия Добрев,Галин Стоев, Александър Илинденов, Костадин Бандутов, Борислав Чакринов, Пламен Марков, Стоян Радев Ге. К., Петър Денчев, Явор Гърдев. Ярко лице в трупата на Варненската драма, Милена Кънева гледа към следващите предизвикателства на сцената.

За театъра, учителите, режисьорите и драмата на поколенията с Милена Кънева разговаря Нина Локмаджиева.

Продължавайте да търсите живото изкуство!

-        Вие сте сред най-снимащите актьори. Как вашият кино опит ви помага в ролята в „Любовни писма“?

-        Всичко помага в тази професия, с всяка нова роля се развиваш малко по малко. А дали е кино, или театрален опит, това вече не влияе върху конкретната работа. Колкото повече кино опит имаш, толкова по-добър ставаш в киното, колкото повече театрален опит имаш, толкова по-добър ставаш в театъра.

 -        Как си представяте постановката на Георги Михалков на открита сцена под големите дървета в театралната градинка на Варна?

-        Досега не съм играл там, но вярвам, че всичко ще стане добре и ще може да достигне до хората това, което представяме, защото то е доста интимно и доста душевно за персонажите, а предполагам и за зрителите. Искрено се надявам да успеем да пресъздадем целия живот на тези двама души.

 -        Вас с какво ви докосва тази пиеса, какви паралели откривате във вашето лично време?

-        Откривам паралели точно в любовта, тази чиста любов, която трае от самото им запознаване до смъртта им и в крайна сметка нищо не успява да я пречупи. Това е, което ме вълнува в пиесата – не знам как – но любовта се оказва по-силна от нещата, с които ни залива животът, от изборите, които правим. Защото единият прави избор да следва любовта и сърцето си, другият прави избор да следва правилата и онова, което е редно да се направи, за да станеш успешен. И всъщност това разминаване се отразява на връзка, която иначе би била уникална. Може би.

-        Вашето послание за влюбените в театъра във Варна?

-        Да продължават да са влюбени в театъра, да продължават да подкрепят театъра и да търсят живото гледане, живото изкуство. Нищо не може да се сравни с това живо докосване до сцената и до персонажите. На нас много ни липсва точно това общуване. Почти няма по-ценно нещо в нашата професия от това да срещнеш очи в очи с хората, които те гледат и очакват да се пренесат в един друг свят.

Записа Нина Локмаджиева

„Любовни писма“

Романтична драма по едноименната пиеса на Албърт Р. Гърни

Превод, адаптация и режисура – Георги Михалков

Сценография и костюми – Петър Митев

Авторска музика – Иван Драголов

Хореограф – Кремена Колева

Фотограф – Веселин Василев

Помощник режисьор – Валентина Андонова

В ролите:

Алекса – Яна Маринова

Томас – Свежен Младенов

Свежен Младенов е роден на 31 октомври 1974. През 2004 завършва НАТФИЗ със специалност актьорство за драматичен театър в класа на проф. Стефан Данаилов. Изпълнява роли в театрални постановки в НАТФИЗ, Нов български университет, ДСТ „Алеко Константинов“, Народен театър „Иван Вазов“.

Свежен Младенов се изявява в телевизионни предавания, сред които: “Играй с Европа” – водещ, ТВ Европа (2007); “Това е мое “ – водещ, БТВ (2005), “Хит минус едно” годишна класация (Финал) - водещ, Канал 1 БНТ (2005), “Секс игри, ах“ – водещ, Евроком и ББТ (2004), “Каналето” – актьор, канал1 БНТ (2002), “Сладко отмъщение “ – актьор, БТВ (2001).

Играе в множество филми, сред които: „Американски тюлени 3″ режисьор Франклин Валете; New Image (САЩ, 2001); “Сорая” режисьор Лодовико Гаспарини; Rai Uno (Италия, 2002); “Извънземна кръв” режисьор Роберт Стадд; UFO (САЩ, 2004); “Далида” режисьор Joyce Bunue; продуцент – Pascale Breugnot; Nice View (Франция, 2004) , “Забранена любов” режисьор Станислав Дончев; Нова телевизия (2009); “Love.net” режисьор Илиян Джевелеков; Мирамар; БНТ – 2009; “Под дъгата” режисьор Илия Костов (2010) и много други. От 2005 е част от трупата на театър „Възраждане“.

Номинации и награди: Номинация „Икар” 2006 за актьорски дебют в спектакъла „Някой зад вратата” от Едвард Радзински. Номинации „Аскеер“ 2017 за главна мъжка роля за ролята на поп Кръстьо във „Великденско вино“ от Константин Илиев, постановка Весела Василева.

Потърсихме Яна Маринова преди първото представяне на спектакъла „Любовни писма“ от Албърт Гърни, постановка на Георги Михалков, на новата Лятна сцена „Зад Театъра“ на Драматичен театър – Варна на 10, 11 и 12 юни.

Това, което много ми харесва в „Любовни писма“ е, че персонажите са много интересни за мен – Томас от малък е готвен за политик и за голямата политическа сцена, а това предполага много ограничения за едно момче в абсолютно всичко – дори за приятелите, с които си играе, дори за момичето, което ще харесва. Когато става въпрос за изграждане на едно момче като политик, то трябва да бъде с безупречно минало, както се изисква не само в американската политика, но и в повечето социални държави. Но това винаги е за пред хората  и този балон на съвършеното семейство, на съвършения живот, на благоприличието и на правилните избори, който прави един мъж, когато се занимава с политика, водят до това той да намрази самия себе си. Томас и моята героиня Алекса се запознават още от малки. Техните писма датират още от времето, когато са 7-годишни, те започват да си пишат, привлечени един от друг – той от това, че тя е доста дива, непокорна, прави, каквото си поиска, получава, каквото си намисли. Харесва много и стила й на писане, и като един прилежен ученик, който е учен винаги да се изразява подходящо, той много се забавлява с нейното умело боравене с думите. Тя буквално го срива със земята с всяко нейно писмо, но той е очарован от начина, по който тя слага нотката на подигравка към цялата съвършена система, създадена при неговото възпитание от родителите му в името на това да бъде един ден велик сенатор и може би президент. Това е игра на думи между двама души, единият от които е интелигентен по природа, от аристократичен род – това е моята героиня, а другия – интелигентен по начетеност и по принуда. Създава се безкрайно интересен чат между тях. Този чат не е като обикновените типични фрази от турските сапунки, които си разменя днешното поколение и мен разбира се ме привлича това умение за боравене с думите.

      ПОЛИНА НЕДКОВА пред ВИОЛЕТА ТОНЧЕВА за своята героиня Дездемона в „Отело“ от Шекспир, реж. Пламен Марков, премиера 20, 21 януари 2020

Другата жена жена в „Телефонът на мъртвеца“ от Сара Рул, Маша в „Магьосническо езеро“ по „Чайка“ от Чехов и сега Дездемона в „Отело“- тези роли са не само хронология на някои от твоите последни роли на сцената на Варненския драматичен театър, но и етапи на израстване. Как гледаш ти на тях?

ПЕНКО ГОСПОДИНОВ пред ВИОЛЕТА ТОНЧЕВА за ролята си на Яго в „Отело“ от Шекспир, реж. Пламен Марков, премиера 20, 21 януари 2020

 Защо си мисля, че за Вас Яго е от онези роли, в които актьорът трудно, затова пък завинаги може да се влюби?

В Яго се влюбих бързо, именно, защото не винаги е лесно да разбереш мотивите му. И се надявам да имам възможност дълго да „живея“ с него…

Режисьорът Пламен Марков пред ВИОЛЕТА ТОНЧЕВА за своята постановка „Отело“ от Шекспир, премиера 20, 21 януари 2020за „Отело“

Януарската премиера 2020 на „Отело“ е част от програмата за 100-годишния юбилей на Варненския драматичен театър, а фактът, че тази, едва трета, постановка в историята на театъра идва почти век след първата на Стоян Бъчваров (1922-1923), прави прочита Ви още по-интересен. Защо ли в годините назад са избягвали тази Шекспирова творба?

Няма как да знам съображенията на поколенията варненски театрали преди мен. Предполагам, че е случайност – „Отело“ е едно от най-репертоарните театрални заглавия навсякъде по света. Едно предизвикателство, което малко театри пренебрегват, като възможност да се съизмерят с него

РЕЖИСЬОРЪТ ВЕНЦИСЛАВ АСЕНОВ ПРЕД ВИОЛЕТА ТОНЧЕВА ЗА ДЕТСКАТА ТЕАТРАЛНА КОЛЕДА – ВАРНА 2019

12 декември 2019, 18.00, Сцена Филиал и всеки ден до 22 декември

Г-н Асенов, защо избрахте точно тази приказка?

Защото е много хубава и носи коледен дух в себе си.

Смятат Ви за един от най-добрите български режисьори на спектакли за деца. Защо обичате да правите такива спектакли?

Отдавна правя детски спектакли. Обичам да се занимавам с това, защото детската публика е много чиста, тя не се смее или радва куртоазно. Тази публика се радва или сърди, въздиша или плаче, ако си успял да я впечатлиш. Можеш наистина да увлечеш детската публика с това, което правиш. Условието е да го правиш добре.

Детската публика, може да се каже, е истинската публика. И нашите актьори, забелязала съм, също са много истински в детските представления. Връщат се сякаш към детето, което не е престанало да живее у тях.

Актьорите на Варненския драматичен театър са страхотни професионалисти и аз работя с много любов това представление. И ако то изглежда разтоварващо, това е много добре. Защото едно детско представление е два пъти по-натоварено от всяко едно друго натоварено представление. Не за друго, а защото напрежението по време на спектакъла зад кулисите и пред кулисите е голямо. Преобличане, смяна на декори и реквизит, т.е. за 50 мин. трябва да развиеш това, което иначе правиш за 2 часа.

Режисьрът КОСТАДИН БАНДУТОВ пред ВИОЛЕТА ТОНЧЕВА за постановката си „Само за жени“ от Дарио Фо във Варненския драматичен театър, за сатирата, взаимоотношенията между двата пола, цензурата и художествената критика по времето на соца и днес, за книгите, младите хора и още... 

8, 9 октомври 2019, 19.00, Сцена Филиал – премиера

Сценичен вариант и режисура Костадин Бандутов. Сценография и костюми Даниела Николчова. Музикална среда Иван Кръстев. Хореография Никола Йорданов. Помощник режисьор Ели Пенчева. Участват: Веселина Михалкова, Милена Кънева, Даниела Викторова, Биляна Стоева, Петя Ангелова, Пламен Димитров, Ивайло Иванов, Константин Соколов, Свилен Стоянов, Станислав Кондов.

С удоволствие работиш над Дарио Фо...

Да, винаги. Харесвам Дарио Фо.

Той е поставян неведнъж на варненска сцена, най-вече от Станчо Станчев и ето че сега и ти предлагаш своя прочит.

Светла му памет на Станчо Станчев! В последния си спектакъл по Дарио Фо „Само дом легло и църква“ от края на 80-те години на миналия век той използва монолози, различни от заложените в моята постановка, но принципът ни на работа е един и същ - колажен. Аз колажирам монолози от различни пиеси и правя свой собствен спектакъл.

Във всичките си текстове Дарио Фо защитава нечии права и отстоява някакви каузи, тук очевидно пледира за жените.

Ненапразно Дарио Фо е Нобелов лауреат. Той е такъв, заради посланията си, които поставя в общественото пространство със своите спектакли. Той е автор, който си позволява много, позволява си всичко.

Давайки така изява и на многостранните си таланти като режисьор, художник, драматург, писател и актьор.

Като един от най-талантливите творци на нашата съвременност и активен общественик, той си позволява най-вече дълбока сатира на обществените взаимоотношения и на политическата система в Италия. В същото време си позволява и доста цинизъм, който обаче при него изглежда естествен. Аз неглижирах прекалено драстичните моменти. Не за друго, а защото нашата действителност сега изобилства с изнасилвания, убийства и всякаква друга агресия, така че нека да оставим поне в театъра малко мечта, малко чистота.

Защо „Само за жени“?

Това е едно намигване към зрителя, защото монолозите са на жени. Това са съкровените изповеди на няколко жени, попаднали в ситуация, различна за всяка от тях, но ситуация, в която се оглежда целият им живот. Всяка от жените е на ръба на баланса между живота и изкрещяването, когато насилието от страна на мъжете тласка жените към определен тип поведение, към самоубийство. Фразата „Ще се самоубия!“ сложих като въведение към всеки монолог. До каква степен героинята е готова на самоубийство, ще разберем от това, което тя ще ни разкаже и ще изживее пред нас. Става дума за баланс на ръба, за онова критическо състояние между нормалното и ненормалното, между полудяването и психоатаката.

Излиза, че толкова време след прокламиране на еманципацията, жената все още има нужда от закрила.

За съжаление. Ние сме свикнали с много неща, свързани с жената, а не бива да е така. Например да видиш майка с дете на едната ръка, с две торби в другата и да говори в този момент по телефона, това го приемаме за нещо естествено. В пиесата, в единия от монолозите, героинята обяснява на мъжа, че и тя като него работи цял ден, прибира се у дома и продължава да работи. Не иска да го натоварва с проблемите си, но настоява проблемите им да станат общи и заедно да ги преодоляват. В този смисъл – да, отношенията между двата пола все още са далеч от съвършенството.

А в историята на театъра Дарио Фо и Франка Раме са една от най-креативните и съвършено допълващи се артистични и семейни двойки. Заедно създават пиесите си, заедно са във всичко. Може да намерим сходство с тандема между режисьора Костадин Бандутов и актрисата Полина Велинова - двама, еднакво посветени на театъра и на правото.

Не съм се замислял върху това, но винаги съм се радвал, когато видя хармонична двойка, забележим тандем в общественото пространство. Хубаво е на двойките да им доставя удоволствие, когато са заедно. След като си минал през какви ли не етапи от живота си, идва момент, когато разбираш, че голямото щастие е в семейството.

Не мислиш ли, че освен на споделената любов, Дарио Фо дължи блестящия си дългогодишен творчески път и на чувството за хумор?

Той има великолепно чувство за хумор и се лаская, че моето чувство за хумор се доближава до неговото. Аз съм първият български режисьор, който постави неговата пиеса „Няма да платим, няма да платим“. Постановката направи добър воайяж по всички български сцени. Поставих я в Благоевград през 1981 г., но една седмица преди премиерата я спряха от Окръжния комитет на БКП, защото съвпадала с първото увеличение в България на бензина. А тематиката на този спектакъл се отнася точно до бунта на обикновения човек срещу непрекъснато увеличаващите се цени в Италия, срещу беднотата, недоимъка, експлоатацията на човека и пр.

И така, спряха постановката ми през май и я пуснаха чак през есента, когато недоволството от поскъпването на горивата поутихна. Но пък забраната се оказа страшен рекламен ход, така че през есента дори тези, които никога дотогава не бяха идвали на театър, дойдоха, за да видят какво толкова съдържа тази пиеса, че са я спрели.

Сега, във времето на постистина, когато всичко е допустимо, никой не си прави труда да забранява театрални постановки, което понякога води до друга крайност...

По времето на соца имаше два вида цензура. Едната беше по партийна линия - идеологическа цензура, макар че тогава се превеждаха и играеха съвременни пиеси не само от съветски, но и от западни автори. Забранено беше само да се критикува соц-системата и нашия начин на живот. Другият вид цензура идваше от силната тогава художествена критика. Не винаги правдива, завоалирана с мотива, че дадена постановка или филм не притежават художествени стойности, тя също изпълняваше идеологически задачи.

Истинската художествена критика липсва и днес. Сега можеш да критикуваш всекиго и всичко, но това нищо не променя, кучетата си лаят, керванът си върви, както гласи поговорката. Именно тук се крие жестокостта на демокрацията. В смисъл, че керванът не отива, където трябва, не носи това, което трябва, но ако кучетата предубреждават кое е добро и кое не, то никой не ги чува. Това е най-голямата демагогия на нашата демокрация. Твърдя го от позицията на човек, който познава и двата строя. Тогава не можеше да се критикува, сега може да се критикува, но ефектът е един и същ.

Пагубно е, че няма художествена критика днес и заради младите поколения. Те не четат и книги, четенето в интернет тук и там не дава това, което може да ти даде една книга. Книгата може да те разтърси, да те кара да се замислиш, да те промени. Мислите на героите формулират емоциите им, а младите хора не могат да формулират собствените си емоции, страха си, болката. Ако четат книги, ако ходят на театър, те ще съпреживяват чувствата на героите и това ще им помага да изясняват собствените си чувства. Фактът, че по-малко четат, прави съвременните млади хора някак плоски.

Едноизмерни...

Да, фактически те не могат да усетят измеренията, да изпитат богатството на един характер или на един филм. В същото време обаче лесно стават съдници, без да имат широка база за сравнение, опирайки се само върху недостатъчните си собствени знания. На тази тенденция не противостоят и сценичните изкуства, които напоследък акцентират повече върху зрелището, отколкото върху съдържанието и проблематиката.

Как изглежда това съотношение в „Само за жени“?

Проблематиката, както вече споменах, е водеща. Имам млад хореограф, който прави мост между поколенията. Никола Йорданов вече се изяви в „Монтажът на моя филм“, но тук той показва, че не всичко в живота е монтаж и хип-хоп, има и други ритми. Първоначалната ми идея да въвеждаме текста със зонгове, като при Брехт, претърпя развитие и сега се реализира чрез визията и танца. Има, разбира се, и много звук, животът ни е изпълнен със звуци. Непременно искам да спомена чудесната работа на Даниела Николчова, нашата млада сценографка, трайно свързала се вече с Варненския драматичен театър, работи и с мен, и със Стоян Радев. За „Само за жени“ тя проектира много оригинална сценография и хубави костюми. Актьорите ни, както винаги, са много добри. Работим с удоволствие, забавляваме се с житейските обстоятелства, малко гротеска, малко пародия, както е при Дарио Фо. Надявам се да увлечем с нас и публиката.

В крайна сметка „Само за жени“ е...?

Спектакъл само за жени, гледани от мъже.

Прочетете още :

https://www.dramavarna.com/index.php/news/aktualni-novini/1649-samo-za-jeni-i-ne-samo

Режисьорът ГЕОРГИ МИХАЛКОВ пред ВИОЛЕТА ТОНЧЕВА за новата си постановка по пиесата "Любовни писма" на Албърт Р. Гърни, отличена с номинация за награда "Пулицър" за драматургия.

Премиерни спектакли 9, 10 септември 2019, 19.00, Сцена Филиал, ДТ „Стоян Бъчваров“ – Варна

       Къде по пътя от древния епистоларен жанр до съвременната чат стилистика да намерим пиесата „Любовни писма“?

 Не бих казал, че пиесата е колкото драматургия, толкова и епистоларен жанр, защото би прозвучало стряскащо. Но ако свържем писмата, които Томас и Алекса си разменят, с чатенето като актуален феномен - да, биха могли да се намерят пресечни точки. Авторът е бил достатъчно находчив да направи комуникацията между Томас и Алекса в стила на кратките ученическибележки, кореспондиращи по някакъв начин с чат културата като част от съвременното общуване.

Главните герои започват да си пишат писма от 8-годишна възраст и този чат продължава цял живот. Разбира се, това не прави пиесата по-малко действена, защото под тези писма се крие много плътна и динамична партитура, която опира до откровен екшън.

Любовните писма предполагат драма...

Пиесата е драматична, но не само, защото е и смешна. Бих я определил като типична мелодрама, която същевременно е и достатъчно смешна, всъщност - романтична комедия. Мелодрамата идва оттам, че изключително ярките и полюсно различни герои не могат да се срещнат истински, но и не могат да се разделят окончателно. Те са като скачени съдове, които не могат един без друг и това продължава през целия им живот. Една изключителна връзка, която не може да се осъществи, но и не може да се прекъсне.

Как се поставя такава сложна драматургия?

Поставя се с добри актьори и съмишленици. Поставя се с любов към материала, с огромна енергия и плътното съгласие да импровизираш. И двамата актьори Яна Маринова и Свежен Младенов работиха безвъзмездно по този проект още от самото начало, преди да постигнем договореност с Варненския драматичен театър. Просто направиха представлението, защото много харесват материала и работата си един с друг. Във Варна започваме репетиции на 7 август, а премиерните спектакли излизат на 9 и 10 септември, в началото на новия сезон 2019/20.

Разбирам, че и в „Любовни писма“ залагаш особено на актьорските способности за импровизация, както беше и в предишната ти варненска постановка „Изборът на Марта“. Спектакълът стана хит не само във Варна, но и навсякъде, където гастролира в страната, а на 30 ноември 2019 г. ще се играе и в Лондон.

Яна Маринова има забележителни постижения в „Изборът на Марта“, сега я ангажирах, заедно със Свежен Младенов, и за „Любовни писма“. Изключителни актьори. И двамата снимат много, включително в едни и същи филми. Когато се прави такава пиеса като „Любовни писма“, е от значение актьорите да се харесват, да си партнират добре и да работят заедно в общото, това е по-важно от всичко. Този проект се случва заради удоволствието да се прави точно тази пиеса, с точно този екип. Със Свежен отдавна търсим нещо такова – хем с размах, хем бутиково, хем с много импровизации.

Става дума за един много интимен спектакъл?

Mного интимен, но и много комуникативен. Когато споменах чат културата, точно това имах предвид. Актьорските задачи се сменят токова динамично, че някой път три реда текст означават неща, които се случват през година или две, при това в съвсем различна обстановка и в съвсем различно настроение. Представлението се характеризира с изключителна динамика, особено като се има предвид, че една от най-действените и най-смешните части се отнася до тийнейджърската възраст, когато - както знаем - настроенията се менят със скоростта, с която се върти пумпал.

В световната драматургия има много примери за любовна кореспонденция, която разказва за неосъществена любов. Какво би излязло от сравнението с „Любовни писма“?

Излиза нещо много особено. Двамата герои, независимо конструктивни или деконструктивни, се реализират като успешни личности в съвсем различни полета. И от тази гледна точка изведнъж се оказва, че тяхната неосъществена и неосъществима любов е изиграла ролята на мотор в личния им живот. Нека не забравяме, че всичко започва, когато все още са деца и светът за тях е табула раза, изпълнен само с големи обещания. 
В дадения случай тяхната любов е предопределена да се превърне в двигател за личностното им развитие. И за това става дума в прав текст към финала на пиесата. Не че Томас и Алекса се състезават помежду си - един политик и един художник авангардист не могат да се състезават, не могат да се сравняват като поприща, но като успех – да.

Любовта им помага да се реализират извън самата нея...

Да, тази любов се превръща в нещо много по-важно от просто съвместно съществуване, добре случил се секс, което не значи, че няма и това в пиесата. Същественото в тази епистоларна връзка е, че тя се превръща в личен мотор, около който се организира успешната им творческа кариера. Без разбира се това да поднася рецепта за успешен живот, без да дефинира някаква обратна пропорционалност между лично щастие и успешна кариера. Няма такива неща в пиесата, няма размахване на пръсти, има двама души със съдбите им, с това, което успяват да изградят и многото, което успяват да разрушат.

Преводът и адаптацията на „Любовни писма“ са твои, очевидно текстът много те е привлякъл.

Това е култова бенефисна пиеса за цял свят. В нея влизат обикновено актьори от една по-сериозна възрастова група. С „Любовни писма“ големи актьори и актриси забиват сериозен гвоздей, на който окачват блестящата си кариера. Аз подмладявам екипа, което въобще не променя нищо и даже според мен помага на пиесата. Решението ми е в унисон с искрящото и звънтящо сексуално желание между Томас и Алекса, което между другото е толкова по-силно, колкото е по-неудовлетворено. Сексуалното привличане е важен компонент във взаимоотношенията на героите. Не че това е невъзможно и в по-късна възраст, но когато става дума за 40 +, тогава нещата са по-силни и по-автентични. Докато цялата тъга и обреченост на любов, която избухва след 60, има съвсем други измерения, тогава всичко се усеща по друг начин.

Останалите в екипа...

Костюмите и сценографията са дело на обичайния заподозрян около мен Петър Митев. Музиката композира другият обичаен заподозрян Иван Драголов. Много е силен и музикалният състав: Петър Момчев – саксофони, Венци Благоев – валдхорна и тромпет и Веско Койчев – китари. Те вече записаха и монтираха музиката за това представление, за което всички работим с огромно удоволствие.

„ЛЮБОВНИ ПИСМА“

Романтична комедия по едноименната пиеса на Албърт Р. Гърни

Превод, адаптация и режисура Георги Михалков

Сценография и костюми Петър Митев
Авторска музика Иван Драголов
Саксофони – Петър Момчев
Тромпет и валдхорна Венцислав Благоев
Китари – Веско Койчев
В ролите: 
АЛЕКСА – Яна Маринова
ТОМАС – Свежен Младенов

Помощник режисьор Валентина Андонова

Премиерни спектакли 9, 10 септември 2019, 19.00, Сцена Филиал, ДТ „Стоян Бъчваров“ – Варна

АЛБЪРТ Р. ГЪРНИ (1.11.1930 - 13.06. 2017) е американски драматург и романист, чийто пиеси се играят с траен успех на Бродуей. Най-известните му творби са „Тhe Dining Room“ (1982), „Sweet Sue“ (1986), „The Cocktail Hour“ (1988) и „Love Letters" (1988), удостоена с престижната награда „Пулицър“ за драматургия.

Режисьорът СТОЯН РАДЕВ ГЕ. К. пред ВИОЛЕТА ТОНЧЕВА за своята постановка на „Двубой“ от Иван Вазов, за глумата като жанр, умението да се надсмиваш над себе си, без да се отричаш, за промяната като вдъхновение и света, в който избираш да живееш

2, 18 юли, 21.00, Театър Римски терми - Варна 2019

„ДВУБОЙ“ ОТ ИВАН ВАЗОВ – ПРЕМИЕРА

Постановка Стоян Радев Ге. К. Сценография и костюми Даниела Николчова. В ролите: ЧУШКАРОВ - Станислав Кондов, ДРАГАЛЕВСКИ - Ненчо Костов, АМАЛИЯ - Цветина Петрова, РАЙНА - Полина Недкова, Г-ЖА ТРИФКОВИЧ - Гергана Арнаудова, ЦОЧЕВ - Валери Вълчев, ВЕСЕЛИНОВ - Ивайло Иванов, КАРАКАЛПАКОВ - Константин Соколов, ДЕМИРА - Милена Кънева, ВЕЛА - Биляна Стоева, ГЕЛА - Веселина Михалкова, ДЕЛА - Даниела Викторова, ЕВРЕЙН - Николай Божков. Асистент режисьор Ели Пенчева. Плакат Славяна Иванова. Фотограф Тони Перец

В „Двубой“ проличава афинитетът ти към българската драматургия...

Права си, продължавам да харесвам българските класически пиеси и имам още няколко, с които бих искал да се занимавам. Хубаво работихме в „Криворазбраната цивилизация“ от Добри Войников, надявам се и сега с „Двубой“ да се получи. Ще бъде забавен спектакъл, „глума“, както го е кръстил Иван Вазов. „Глума“ е стар израз за шега, закачка, виц. Когато е писал „Двубой“, Вазов вече е имал ореола на народен поет, така че е знаел много добре кое е драма, кое трагедия и кое комедия. Тук очевидно е искал да погледне с лекота на банална интрига като съперничеството между двама мъже за една жена, макар че зад сюжета стои конкретна случка от живота на тогавашния столичен хайлайф.

Смята се, че в тази пиеса Вазов се отнася с деликатен сарказъм към героите. Какво е твоето отношение?

В българската драматургия ме привлича любовта, с която авторите се отнасят към своите персонажи и затова винаги се дразня, когато някои постановки по наши класически творби превръщат персонажите в глупаци. Авторите нямат предвид това, когато пишат за недъзите на своя народ, творбите им са пропити с обич и нежност към героите и това се усеща.

Българинът умее да се надсмива над себе си, но това не означава, че трябва да се отрича, така ли да разбираме внушението на „Двубой“?

Да, в никакъв случай не трябва да се отричаме, независимо че нашата народопсихология понякога е склонна тъкмо към това. Вазовата глума е изтъкана от драматургични несъвършенства, има чисти грешки по време на място и действие, но независимо от всичко това, тя е разбираема и близка до нас.

Ако отворим малка скоба, защо Вазов не издава тази пиеса приживе?

Вазов предложил на Народния театър да отбележи негова кръгла годишнина с „Двубой“, но пиесата била отхвърлена. Положението било конфузно. Поръчали на проф. Иван Шишманов да обясни на автора, че идята за честването предполага не комедия, а сериозна драма, подобаваща за величието на народния поет. Вазов, без да каже дума, прибрал екземпляра в чекмеджето и повече никога не го извадил. Едва след кончината му „Двубой“ видял бял свят, благодарение на брата на поета Борис Вазов. Първата постановка се появила много късно, ако не греша, някъде през 1954 г. Оттам нататък „Двубой“ се оказва един от най-често поставяните текстове на българската комедиография.

Много големи артисти от различни поколения са играли в „Двубой“, сред тях Георги Парцалев, Васил Попов, Домна Ганева и т.н. А на варненската театрална сцена „Двубой“ са поставяли Станчо Станчев (сезон 1962/63) и Костадин Бандутов (сезон 2001/02). Каква ще бъде историята на твоя, третия варненски „Двубой“?

Нашата история ще бъде такава, каквато ние я разказваме. Трябва да кажа, че няма никакви вмешателства, само минимални съкращения на неща, които днес нищо не ни говорят. Няма добавки. Разказваме историята такава, каквато Вазов я е написал, но по начина, по който ние я виждаме. Правим го с обич и нежност към героите. Те са добри и може би трябва да добавя тъжни хора. Тъжни не в смисъл, че тъгуват, а тъжни, подобно героите на Георги Господинов, които търсят да споделят тъгата си, за да се измъкнат от нея.

Нашите главни действащи лица са млади хора - адвокат, писател, доктор и артистка. Изпаднали в някакви глупави ситуации, в които самите те не вярват, те не са глупави, просто са попаднали там, където не им е мястото. Всъщност те са хора за обичане и ние им съчувстваме, че не успяват да освободят своя човешки потенциал. Кой знае защо така се е получило, че не могат да се реализират? На много млади хора в днешно време също им е трудно да се ориентират. Твърдя го, защото от години работя с млади хора в Студио „Театър“ и познават техните проблеми.

Как обедини актьорите около концепцията си и как заинтригува специално младите актьори с „Двубой“?

В постановката играят актьори от различни поколения. С четирите актриси от моето поколение Милена Кънева, Даниела Викторова, Веселина Михалкова и Биляна Стоева сме израсли заедно в театъра, така че винаги се разбираме. След тях идва Николай Божков и после всички останали централни роли изпълняват нашите млади актьори: Станислав Кондов, Цветина Петрова, Ненчо Костов, Полина Недкова, Константин Соколов, Гергана Арнаудова, Ивайло Иванов, Валери Вълчев. В момента в нашия театър има чудна палитра от млади момчета и момичета, които са впечатляващо сериозни, устремени, искрящи и това ме изпълва с респект.

Между различните актьорски поколения във Варненския драматичен театър съществува творческа симбиоза, която рядко се случва. На какво се дължи?

Нашето поколение приема по-младите с обич, която те няма как да не усещат. Мисля, че това е ключът към нашата, не само творческа, а и чисто човешка близост.

И те никога не се съпротивляват на твоите режисьорски виждания?

О, не напротив. Драматургията на Вазов им беше доста далечна и на първо четене си признаха, че нищо не са разбрали. Надявам се, че вече съм успял да ги убедя защо трябва да разкажем тази история. И на мен като актьор ми се е случвало режисьорът да ме убеждава, докато му доверя и той ме поведе в поредното театрално предизвикателство. Да изграждаш доверие, да работиш върху способността си да даваш доверие на режисьора, на автора или на актьора, е много важен принцип в театралната работа.

Ти се занимаваш както със сложна психологическа драматургия – Лорка, Чехов, така и с комедийни текстове. Какъв е пътят от едното до другото и защо ти е необходим?

 Репликата, която сме си сложили за мото на постановката „Дубой“, гласи: „Смехът от време на време ми е необходим. Той принадлежи на моята хигиена - тъкмо в моменти, когато се чувствувам най-угнетен. Иначе се задашам“, както признава самият Вазов в един разговор с проф. Шишманов.

Аз винаги имам нужда от хумор и го търся съвсем целенасочено. Прескачането от дълбоко психологическа драматургия към по-леки драматургии като глумата на Вазов „Двубой“ или смешната позорищна игра „Криворазбраната цивилизация“ на Войников ми дава добра база за сравнение. Това са две различни страни за гледането към човека, а на мен човекът ми е интересен.

И нека пак да кажа, не се отнасям с пренебрежение към героите на „Двубой“. Те са хора с друг порив, с друг пламък, каквито днес може би по- трудно се откриват. Тяхното възрождение, нека да е романтично, нека да е назад във времето, нека да е архаично, но него го е имало и ние не бива да го отхвърляме. Връщането назад ни дава една различна перспектива към човека. Тя може дори да е парадоксална, въпросът е доколко ние сме готови да си отворим очите и да я видим.

Приемаш промяната като вдъхновение?

Човек сам избира света, в който иска да живее. Ти ми показваш нещо, но аз виждам това, което мога и което искам да видя. Още Гьоте го е казал. Така че съвсем съзнателно и с годините все по-целенасочено аз градя онова, което искам да виждам и игнорирам онова, което не ми харесва или за което нямам капацитета да го променя. В този смисъл всичко може да ме вдъхнови, всички неща, които сам създавам.

В „Двубой“ героинята на Гери Арнаудова, г-жа Трифкович, е избрала да живее в своето щастливо минало и настоящето не я интересува. Да създадеш и да удържиш подобно нещо, а в същото време да живееш в реалността, за това се изисква голяма сила.

Почти като да живееш едновременно в театъра и в реалността...

Почти :)