Гледах „Хенри IV” на Лилия Абаджиева – за мен беше адекватен и интересен режисьорски прочит на Пирандело, изключителна сценография, която в определени моменти обсебваше изцяло вниманието ми. Не мога да преценя доколко Стоян Радев успява да изяви това, което цели този прочит – доколко свободни се чувстват актьорите в тази среда, визуална и материална. За мен беше удоволствие.

„Сън“ е по текст на Магда Борисова – авторка, която досега не познавам. Определено интересна, дано има и други детски представления по нейни текстове. Темата за сънищата, предизвикателствата, феите – по моите наблюдения, ангажира изцяло възприятията на децата наоколо. Моята дъщеря Мария не мръдна, гледаше концентрирано, но понеже вече има опит с представления за възрастни, накрая държеше да ми сподели, че иска да гледа ШекспирJ Истината е, че след „Влюбеният Шекспир“ на Варненския театър е трудно да й угодиш с детски представления.

Сега не успях да видя „Комичната илюзия“ по Корней на Васил Дуев, но лятното представление в Римските терми определено беше преживяване за мен и за Мария. Тя беше абсолютно омагьосана, едва я сдържах да не влезе в полето на игра на актьорите. Освен това доста добре преразказа основните сюжетни линии след представлението. А пък за фойерверките – да не говорим... Стоян Радев е нейният герой – лицето, което разпознава във варненските представления, а и във филми като „Лили рибката“ например.

Анкета на Виолета Тончева

Людмила Димова, https://kultura.bg/