„Моят избор е да правя неща, които са ми интересни, винаги това съм правил, да ми е любопитно и да съм свободен. И затова никъде не бях на щат като режисьор доста време, страхувайки се, че няма да правя това, което искам”. Споделя в един много откровен разговор за „въпреки.com” проф. Пламен Марков, режисьор и преподавател в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов”.

И продължава: „После осъзнах, че няма човек, който да ме накара да правя това, което не искам. След 1989 година сума ти хора се изкараха ужасно репресирани, че ги заставяли да правят партизански пиеси, че били заставяни под дулото на автомат да правят партийни и правителствени концерти. Аз съм работил 10 години преди 1989 г., мен никой не ме е заставил да правя такива пиеси. Не знам защо така е станало. То и сега е същата система на творческите компромиси – ти продаваш малко за комерс, още малко за публичност и PR, после още малко, защото ти трябват едни пари, после пускаш под аренда таланта си само за един път и после разправяш, че много жестоко са те… Една голяма част от артистите напускат еди – кой си театър, защото нежните им творчески души са ужасно възмутени художествената му политика и отиват веднага да водят „Танцуващи капки” или да участват в „Little Sister” или в „Шоуто на зевзеците” по телевизора. Тоест те напускат театъра и дават публични изявления за естетика, за художествена политика, а отиват с лекота да правят нещо много по – пошло. Артистите, с малки изключения, които са на свободна практика се оказаха много уязвими и принудени да правят сто пъти повече компромиси от тези, които са на щатна заплата в кофти театър. Това да си на свободния пазар и да считаш това за свобода, се оказа голяма измама, защото тази свобода е много хлъзгава. Аз не злорадствам, защото наистина е много трудно. Аз също имам грижи за семейство, за близки… Но успявал съм, струва ми се, да отстоявам да правя, което на мен ми харесва.

На някой може това да не му харесва, да счита, че е компромис по някакви негови критерии, но за мен винаги е мой избор и го правя с удоволствие и радост… Успявам да си отвоювам това право всеки път, всеки път тръгвам към някакво интересно за мен приключение, пробвам и развивам някакви неща, които аз считам за вълнуващи и интересни. Това днес си е лукс”, казва Пламен Марков.

Разговаряме с него в театралната зала на Академията, където му предстои репетиция със студентите му четвъртокурсници. Готвят „Сън в лятна нощ” на Шекспир. Декорът е вече на сцената и от време на време някой от по-нетърпеливите студенти се появява с желанието да проиграе някой от мизансцените, но виждайки ни да си говорим с професора, уважително излиза. А с него се връщаме във времето. Говорим си и за театъра, и за учителите, за сбъднатото и несбъднатото. „Станислав Стратиев ми е дал четири или пет пиеси аз да ги поставям за първи път. Това е особено доверие, защото авторите, когато се поставят четвърти, пети, осми път – пак са чувствителни, но когато някой за първи път ще легитимира тази твоя нова пиеса, е много сложно. Той беше написал „Земята се върти” и тя имаше 4 – 5 премиери, награди, но той поиска аз да я направя тук в София в Театъра на Армията или Народния. Избрах Армията, но му казах, че искам основно да преработим структурата ѝ заедно, той се съгласи. Работихме по нея и я поставих под друго заглавие – „Подробности от пейзажа”. Получихме тогава наградата на София, представлението имаше голям успех и оттогава със Станко имахме особен климат на доверие. Той беше този, който половин година ме навиваше да го заместя като директор на Сатиричния театър. В началото отказвах, защото не бях сигурен, че трябва да го правя, но като дойдоха бурните години на промените, се съгласих. Имах вече някакъв опит като директор – реформатор в Сливен. Там за кратко време с една силна група с Ивайло Христов, Атанас Атанасов, Йорданка Стефанова, Роза Радичкова и художниците Ники Нинов и Радина Близнакова променихме театъра радикално /1980 – 1985 г./. Стана много добър театър, даже разпределението, трите ни години, изтече, а ние останахме още две години, защото ясно съзнавахме, че в по-добра ситуация няма да попаднем… После привлякох и още талантливи артисти от ВИТИЗ /Валентнин Танев, Ники Костадинов, Ники Додов и др./. Каних добри режисьори /Слави Шкаров, Елена Цикова, Борислав Чакринов/ и си стана театър мечта. Но в Сливен, което е естествено, след пет години се стига до един таван и трябваше да продължат други”, спомня си Пламен Марков. Имат покани от различни столични театри, но почти цялата група съученици, отишла в Сливен заедно, приема поканата на Театъра на армията, тогава най-добрият столичен театър. „Директор беше Тамахкяров, един полковник, на който се подхилквахме зад гърба му, че е фатмак, а не театрал, но той беше по-добър директор от почти всички театрали – директори, които познавам. Той се отнасяше към нас строго, но и с огромно уважение и респект и не се месеше в неща, които не разбира. Имаше добър усет за това кое е талантливо и кое не е. Там се правеха истински дебюти за млади артисти и режисьор /нас ни приеха с обществен дебют чрез тайно гласуване на художествен съвет от 25 човека/. Там нямаше от 15 години нито един назначен с връзки. Тогава бяхме в режисьорската колегия Леон Даниел, Красимир Спасов и аз. Казваха ни дядо, татко и внуче”. С усмивка казва Пламен Марков, а малко по-късно в разговора ни щ Няма как да не отворим отново темата за директорството му в Сатиричния театър 1989 – 1996 г., не толкова като негови лични преживявания, а като част от състоянието на театъра ни като взаимоотношения, като промени или липса на промени. „Тръгнах с големи илюзии, поех, защото Станислав /Стратиев/ много ме увещаваше в период, в който имаше големи промени. Стори ми се, че това е шанс много неща да могат да се променят, но се оказа, че „те“, както ще нарека една група артисти, са инерционно страшно затормозени. И организационно, и кадрово, и естетически - беше страшна битка. Съставът, творческият беше от 84 души в театъра, от които играеха 20 души артисти. Неизбежно беше да се направят съкращения на хора, които не се бяха качвали на сцена от по 15 години. Но по-трудното беше, че зрителите бяха свикнали и артистите бяха свикнали, че там трябва да се гъделичка публиката, за да се смее. Много трудно приемаха по-сложния многопластов смях, оня който Методи Андонов, Боян Дановски, Гриша Островски бяха създали през златните години на този театър. Аз обичам смеха, обичам представленията, които имат и своя плебейска стихия, имат контакт с публиката, но има нива на този контакт. Там имаше едно поверие как на еди – коя си пиеса, точно на Стратиев, известна актриса – легенда казала след Художествения съвет, че това не е смешно, а е тревожно скучно, никой от публиката нямало да се разсмее. Заместник - директорът се хванал с нея на бас и броил колко пъти ще се разсмее публиката. Броил до 60 пъти и оттам повече не броил. Беше някаква митологема за успех, че трябва да се брои колко пъти публиката се разтриса от смях. Това е доста примитивно понятие за успех, за смях, за сатира, за художественост на смешното, отговарящо на понятията на тогавашната естрада и сегашните шоу – бизнес ТВ смешки.

Ако има разочарование лично за мен в Сатирата то е, че не постигнах максимума на това, което исках, а в личен план позагубих инерцията и престижа от най-добрите си млади режисьорски години. Почти осем години водих позиционни войни с коварни врагове, а и с мъртвата материя. Две години предпочетох да не поставям, за да се съсредоточа в неизбежната, но много трудна реформа, а когато пак започнах да поставям разбрах, че каквото и да направиш в Сатирата, то е обречено да не бъде приемано, заради тежестта на старата слава от златния период на театъра. Заради вкоренените предразсъдъци и недоверие на тогавашната публика, театрали, критици и диаметрално различаващите се очаквания от всяка една група. С тоя театър никога няма да отидеш на фестивал, няма да получиш награда, няма да получиш похвала, даже да е заслужена. Каквото и да направиш там то се води второразрядно и, за съжаление, „те“ самите са си го отвоювали с години.

„Те“ са уволнили Методи Андонов, нали?

„Те“ направиха така, че Младен Киселов да не продължи. „Те“ изгониха Азарян. „Те“ искаха да имат такива шефове, които да не им пречат на халтурите. Аз не мога да се оплача, защото положих свръхусилия, изобретателност, воля, дипломатичност, защото съм имал дълго време огромната писмено заявена подкрепа на най-добрите артисти на театъра, които активно ме подкрепиха да съкратят половината им колеги. Имах личностно заявената писмена подкрепа на най-добрите драматурзи на България в своите битки. За мен, в личен и човешки план, този период беше изключително полезен с нестандартно – високите предизвикателства, с огромния опит, който придобих. Но заедно с това не можах да постигна достатъчно категорично мечтаното от мен, и от хората, които ми повярваха, художествено отлепване. Инерцията на „мъртвата материя“ /по аналогия с Питър Брук/ отхвърли и новите режисьори, които поканих – Стоян Камбарев, Елена Цикова, Теди Москов, Галин Стоев, Недялко Делчев и тези с труден предишен опит като щатни режисьори на театъра, Краси Спасов, Николай Поляков, Гриша Островски, поканих и много добри нови артисти, но…  За съжаление, новите там някак си биват погълнати бързо и центростремително в този случайно налепил се около голямата стара слава на театъра, тюрлюгювеч, наричащ себе си трупата на Сатирата. „Те“ ги вземат, почват да ги водят по разни „Къдрави антени”, докато и новите станат на къдрави антени. Изведнъж изкушението на парите и бързата известност, които те получават, се оказва непреодолимо. Там едни хора практически владееха пазара на забавния жанр, нека да го наречем така малко „ретро“. Аз ценя много забавния жанр, когато е направен майсторски, мисля, че имам чувство за хумор, но „те“ са убедени, че халтураджийското чувство за хумор е единственото възможно, единственото печелившо”, споделя режисьорът.

Прочетете цялото интервю тук – кликнете тук