На 11 септември в годината на 93-ия творчески сезон за ДТ „Стоян Бъчваров“ се състоя премиерата на спектакъла „Канкун” от Жорди Галсеран с режисьор Стилиян Петров.

В програмата към спектакъла режисьорът деликатно ни примамва със своята рибарска кукичка и ни поставя в условията на туристи, които се надяват, че вълшебството на полуостров Юкатан, а именно крайбрежният град Канкун ще ни дари с отговор на всички въпроси, ще ни подари вечно щастие и младост, което само в Канкун е на неприлично ниска цена.

Всъщност ако сте чели Дъглас Адамс – Канкун е онова послание, което получаваме на финала на романа му „Пътеводител на галактическия стопаджия“ с единствената разлика, че вместо число „42“, тук философията на живота е събрана в курортна дестинация, удовлетворяваща ежегодно нуждите на над 3,3 милиона посетители.

1 част – Изкушението съществува

Представете си, че се намирате в бунгало със съпругата си и най-близките си приятели (естествено брачна двойка като вашата), с които сте толкова интимни (душевно) обвързани, че почти сте женени(омъжени) за своите приятели. Пейзажът на Канкун измамно Ви гали, спуска ръката си по бузите Ви, раменете Ви, че чак забравяте всичко – биография, идентичност, но нещо вътре във вас все пак продължава да контролира, да манипулира представите, мечтите, очакванията.

Изкушението да опиташ, да играеш не по правилата на познатото, а по някакви нови правила, резултат от натрупани неосъществени страсти, желания, вътрешни липси е неустоим агресор. Добре дошли в света на Ремей (Биляна Стоева), Лаура (Даниела Викторова), Висенс (Стоян Радев) и Пау (Пламен Димитров). Добре дошли в Канкун, където фантазията, реалността, естеството на нещата и изкуството (изкуствеността) са се слели с такава превъзбуда от новото, че всичко е възможно. Възможно е да събереш миналото и бъдещето в едно.

Да ги огънеш, така както Ремей, Лаура, Висенс и Пау ще огънат своята съвместна история, ще я превърнат в мит и може би ще го разрушат, за да се въвлекат в нова история.

Ремей пие шампанско, превъзбудено споделя тайни отпреди 24-25 години за скрит ключ от колата на Висенс, който е причината двамата днес да се готвят за сребърна сватба.

Пау споделя друга тайна как с Лаура са посетили клуб за размяна на партньорите, но суингът на Лаура не й се е получил. И изведнъж Пау предлага изкушението – до края на отпуската да си представят, че всеки е с нов брачен партньор – приятелчето по бунгало. Дали е възможна подобна размяна?

В първата част на „Канкун“ публиката попада в карнавален световъртеж, публиката се гмурва в балончета от шампанско, които така нежно и измамно преобръщат представите за реалност. В тази част Висенс почти притежава печатарски бизнес, ако не броим бащата на съпругата му Ремей, а Лаура е учителка, която има малко ученици, но ако беше се занимавала не с туба, а с пиано, нещата щяха да бъдат различни, Пау пък след отпуската трябва да води курс пред колегите си на тема: възпитателният характер на игрите.

В тази първа част, всеки от персонажите е овладял възпитанието на обществения договор: всички действат съвместно, предоставили на някой Друг, да поема отговорност вместо тях, вместо личния избор. Звучи хит от началото на новата романтика (80-те и Юритмикс), всички се понасят в съня от „Сладки мечти“, в които съпругите, родените или неродените деца като отличителен знак се обезличават. Канкун обезличава като омагьосва с нова идентичност чувствата на персонажите.

А те танцуват с маски, като сюрреалистични хипнотизирани фигури от „Туийн Пийкс“... Ремей, Лаура, Висенс и Пау или „Совите не са това, което са“. И някъде в тази веселост, превъзбуда от дъх на море, топли тела, пясък като знак идва споменът за нощта срещу Еньовден и предложението за игра, за смяна на местата, позициите, партньорите.

В нощта срещу Еньовден в една вече класическа драматургия Госпожица Юлия също обърка местата, позициите, статусите, ситуацията. Така че моделът на (не)възможните статуси –алтернативи вероятно периодично се случва по Еньовден или някой друг ден, обвързан с магическо поверие. В тази част актьорите пеят, танцуват, артикулират с различна тоналност своята превъзбуда.

Дори отпиват (всеки по свой начин) с нюанс от шампанското си, за да ни загатнат за своя вътрешен „Канкун”. В тази първа част се поставя началото на разместващите се пластове, на мъртвото вълнение, в което постепенно всеки от тях ще се потопи, за да се изгуби и намери на финала (може би).

2 част – Пау е съпруг на Ремей, а Висенс на Лаура – невъзможният обрат е възможен?! Между възпитание на чувствата или с любовта шега не бива.

Докато другите гледат през крив макарон „Канкун”, то истински успелите хора се наслаждават на невероятния си късмет да бъдат в Канкун. Ремей открива в стаята си Пау, при това Пау е гол, защото си търси банските. Какво прави Пау в бунгалото й, защо тя е с него? И играта като пъзел започва да се нарежда, но само във фантазиите на Ремей. Тази втора част ни предлага друга конфигурация на отношенията и очакванията на персонажите. Висенс не е в печатарския бизнес, а е катаджия, Лаура преподава на пиано, макар че е можело да бъде част от трупа на известен оркестър. Ремей и Пау нямат деца, но тя си мисли, че децата на Лаура и Висенс са нейни деца. Ремей си мисли, че всичко е игра, но тази игра не е безобидна, тя разранява мозъка, тя драска върху кожата. Тази игра изисква признания, изисква да се каже истината. Истината често се превръща в истеричен припадък и точно така другите „виждат“ Ремей. Ремей и Висенс остават насаме и тогава той признава любовното си чувство, влечение към Ремей.

Но за Ремей това е в реда на нещата, нали в нейния мозък Висенс е съпругът й. И тогава всички истини – лъжи излизат наяве, всички сексуални фантазии – също. В тази сцена Биляна Стоева извлича максималното от текста като предпоставка за игра и превръща кризата на неосъзнатия мит и автопсихотичност на фантазиите в кулминационна поанта за действието. Втората част от „Канкун“ продължава да дебне зрителя с въпроса си: как биха се случили нещата в живота ни, ако имахме или нямахме алтернативи? Маските постепенно се свалят, совите придобиват вид на човеци, а хората на животни.

3 част – непълнотата по теоремата на Гьодел

Зрителят попада в нов капан. Същото бунгало, същите персонажи, но не съвсем. Пау е в печатарския бизнес и е съпруг на Ремей. Лаура и Висенс носят шампанско. Чашите са подредени, туристите превъзбудени, бунгалото е уж е същото и не съвсем. Защото във всяка една част на живота ни, миналото и бъдещето се движат със скоростта на светлината, а светлинната скорост размества, разширява или стеснява вселената не винаги според нашите възприятия за вселена.

Тук всеки от персонажите вече не знае кой е всъщност и дали това моментно Аз е действителното Аз, но те са заедно и могат да споделят тайните си и шампанското. Тайната е в един върнат ключ от лек автомобил, който предопределя събирането на Лаура с Висенс и Пау с Ремей. Ремей си признава, че е имала намерение да скрие ключа поради увлечение към Висенс на младини, но после решава да не предприема инициатива, съдбата си знае своето.

И точно в тази сякаш омиротворителна трета част от сценичното време на спектакъла, покрай теории на Айнщайн и Гьодел разбираме, че персонажите вече са осъзнали, как тотално са се разминали с мечтите си, с късмета си, с човека до себе си, или по-точно с правилната енергия за любов. Изкуството на мечтата се е размазало в естество, което имитира мечтата.

4 част – Когато тя обича тя

Отново е утро. Ремей се събужа. Лаура я целува. Припомня й за дългоочакваната сряда, когато напуснат „Канкун”, защото са тук заедно със съпрузите си. А в онази изкусителна сряда ще бъдат заедно и ще се обичат до краен предел. Попадаме в нов дискурс, само че позициите въздействат като тотален шок за неопитния зрител, своеобразен нон – сенс.

Но за познавачите на автора Жорди Галсеран подобен ход е най-сладката част, когато нещата могат да бъдат като изстрел срещу съзнанието, но куршумът остава завинаги, въпреки някои поражения за мозъка на зрителя.

Тези кратки въведения в 4 части от фабулата на „Канкун” са необходими, защото Галсеран въвлича актьори и публика в лабиринт, изискващ тотална концентрация на сетивата. Това се отнася както за актьорите, така и за публиката. А варненската публика е разглезена и не си поставя изискването да преосмисля възможните (повече от един) пластове на провокативните драматургични текстове.

„Канкун“ е спектакъл, тръгващ от забавата, маскарада, преминаващ през трилъра и финализиращ условностите на битуване на своите персонажи в статус, граничещ с висотата на гръцка трагедия. Присъствието на режисьора Стилиян Петров, работата му точно с този актьорски състав, както уникалната сценография на Венелин Шурелов в съзвучие с изчистената в нежна белота линия на костюмите на Елица Георгиева и вибриращата от меланхолия музика на Петя Диманова трябва да се окачествят като събитие за трупата и репертоара на театъра. Недопустимо е, ако се пропусне и още една невидима нишка – мълчаливият персонаж на Гергана Арнаудова (камериерката Аманда).

Нейната Аманда е като Хадес, който превежда зрителя в следващите кръгове от адската машина на обърканите очаквания. Сцената представлява бунгало, което е съставено от две части и интериор (канапе и легло), играта със светлината в бунгалото, играта с интонационната артикулация на текста, играта с водата и дискретната поява на голи тела, забулени в тъмнина от сън, психоза и друга възможна реалност обогатяват и изпълват с магия драматургията на Галсеран, която априори предполага подобни видения.

Актьорският състав е изключителен, може би най-трудна са били работата върху ролята и процесът за актрисата Биляна Стоева, защото нейният персонаж през цялото действие се преоткрива в нови конфигурации. Получила се изящна, магнетична спойка от актьорско присъствие, режисура, музика, сценография, костюми. „Канкун“ е естетско преживяване, изискващо особено внимание, нагласа, чувствителност. „Канкун“ е обсебващ спектакъл и може би най-добрата досега режисьорска интерпретация върху творчеството на Галсеран на родна сцена.

*Жорди Галсеран Фере (на каталонски Jordi Galceran Ferrer) е каталонски драматург, сценарист и преводач, добил международна известност с пиесата си „Методът Грьонхолм“ („El mètode Grönholm“). Пише както на каталонски, така и на испански.Автор е на пиесите „Верига от думи“ (награда „Борн“ за театър през 1995 г. и награда на критиката „Serra d'Or“ за най-добра творба на каталонски за 1996 г.), „Дакота“ (приз „Игнази Иглесиас“ за 1995 г.), „Гауди“ (мюзикъл, заедно с Алберт Гиноварт, 2002 г.). Сред по-новите му произведения са „Карнавал“ (2005), „Канкун“ (2007), „Бурунданга“ (2009).Филмът „Fragile“ на Жауме Балагеро е по сценарий на Галсеран, а „Методът“ на аржентинеца Марсело Пинейро е адаптация на „Методът Грьонхолм“.

На български са преведени „Верига от думи“, „Дакота“ (поставени в общо представление през 2008 г. в „Сфумато“ от Стилиян Петров) и „Методът Грьонхолм“ (под заглавие „Шведска защита“ в „Малък градски театър зад канала“ и „Методът G“ в Габровския театър, същият текст е поставен и ДТ – Ловеч) – публикувани са в поредицата „Театър х 3“ на издателство „Панорама плюс“.

Премиерата на „Канкун“ в България се състоя успоредно в Драматичния театър в Пловдив и в Малък градски театър зад канала (отново под режисурата на Бина Харалампиева) през септември 2010. Тази на „Карнавал“ – през февруари 2011 в Младежкия театър в София.

През март 2010 българският режисьор Явор Гърдев постави „Методът Грьонхолм“ в Театъра на нациите в Москва.

Елица Матеева, списание „Театър“