Режисьорът ПЕТЪР ДЕНЧЕВ пред ВИОЛЕТА ТОНЧЕВА за новата си постановка на сцената на Варненския театър – „Телефонът на мъртвеца“ от Сара Рул (превод Харалампи Аничкин, премиера за България).

Поет, белетрист и режисьор – тези трима в Петър Денчев са еднакво привлечени от мрачните истории и крайните стойности. В книгата „Истории в минало време“ имаш разказ, озаглавен „Чашата на мъртвата“, а един друг разказ, написан подчертано драматургично, „Мълчанието на г-н С.“ завършва с въпроса „Какво да правя с тялото?“. Тръгнем ли по тази тематична следа, може да добавим и тялото на политика, което едновременно знаково и забавно присъства в предишната ти варненска постановка „Едноокият цар“ от Марк Креует. Всичко това обяснява, макар и само донякъде, интереса ти към Сара Рул. Какво още?

Сара Рул е много любопитна авторка, защото се включва в традицията на женската американска драматургия – Пола Вогъл, Ани Бейкър, Ева Енслър и т.н. Самата Рул е била ученичка на Пола Вогъл. Интересното в случая е, че тази авторка въвлича многообразни театрални техники в писането си – натуралистичен диалог, фантазни видения, директни обръщения към публиката. Тя се занимава с темата за смъртта, любовта и самотата по един изключително любопитен и вълнуващ начин – търсейки път да изрази онова, което обикновено не може да изкажем направо в театъра.

Вълнува я атмосферичното, духовното, макабреното, опитвайки се да ни внуши, че действията ни винаги носят своите последствия, дори в „следживота“. Тя отваря неочаквани перспективи към това как да мислим за земното си битие и как да мислим за скръбта. Занимава се с това как човешките действия могат много повече да объркат живота, отколкото да го прояснят.

Освен това Рул пише в момент, в който всички идеологии на света са почти разградени. Ние, намирайки се на прага на дигиталната революция, се оглеждаме в същинския край на историята, такъв, какъвто го очаквахме много по-рано. Революцията на мобилността, на информацията и преобразуването на електронните сигнали в пари, в любовни послания, в топлина, в заповеди или пък в писма за раздяла са факт. Но какво правим с нашата сетивност, с нашата емоционалност, с това къде сме във всичко това? Пиесата не дава отговор, но задава тези въпроси.

Вижте цялото интервю тук: https://kultura.bg/