ЛЕГЕНДАТА ГРАЦИЕЛА БЪЧВАРОВА

БЕЛЯЗАНА С ТЕАТЪР

Интервю за книгата "Пристрастно. Театърът на Варна" от Виолета Тончева, изд. ФИЛ, 2018

Докосването до една жива театрална легенда като Грациела Бъчварова е вълнуващо. Грациела-Стойка Мария Василева Бъчварова, родственица на основателя на Варненския драматичен театър Стоян Бъчваров, родена в града на изкуствата Флоренция, красива и харизматична, емоционална и витална, с критичен дух и проникновен поглед, тя изглежда недокосната от времето и на 83. Изпитваш респект и възхищение пред тази достойна зрелост. И в същото време имаш чувството, че ей сега ще чуеш Мила от „В полите на Витоша” или г-жа Уорън от „Професията на г-жа Уорън” на Дж. Б. Шоу – две от коронните й роли. Съдбовно свързана с Варненския драматичен театър, Заслужил артист, носител на орден „Кирил и Методий” първа степен, с четири награди ВАРНА, Почетен гражданин на Варна, Грациела Бъчварова продължава да е част от живота на театъра и днес. Какво друго може да е това, ако не символ за непреходността и магията на изкуството...

 

Скъпа Грациела, поднасям ти от името на целия театрален екип нашата любов и предлагам да започнем този ретроспективен разговор от самото начало на твоя невероятен житейски път, белязан със знаците на чудото и на театъра.

Благодаря за хубавите думи. Обичам Варненския театър, следя премиерите и ролите на колегите, следя появата на нови дарования, вълнувам се за доброто и за лошото. За мен театърът никога няма да бъде минало, той е целият ми живот. Предопределено ми е. Потомка съм на два славни театрални рода – Лоловия род, от който идва и актрисата Татяна Лолова, и Бъчваровия род от Медвен, чийто най-ярък представител е основателят на Варненския театър Стоян Бъчваров.

Всичко тръгва от дядо ми Димо, който отглежда заедно със своите деца и децата на убития на фронта Стоян Бъчваров, чийто най-малък син е артистът Стоян Бъчваров. Той се пада чичо на баща ми, а аз съм възпитана да гледам на него като на свой дядо, наричах го дядо Бочи. Любовта към театъра е основна черта на фамилията. Баща ми Васил е бил изпратен в Букурещ, за да учи техника и да поеме семейния бизнес, но се връща в България и основава първата театрална трупа в Добрич. Там се запознава с майка ми, на 30 години заминава за Италия и записва архитектура. Жени се за своята любима Елена и на 7 септември 1933 г. във Флоренция се ражда първата им рожба.

Родилните болки продължили три дни. Наложило се баща ми да подпише декларация, че при смъртна опасност за родилката и детето, избира спасението на майката. Почти били загубили надежда, когато в полунощ забили камбаните на близката църква, Елена дошла в съзнание и в 1:30 ч. проплаква едно напълно здраво бебе. А първите думи, които майка ми чува от медицинските сестри калугерки, били: „Мадона миа, какви големи очи!” Чудото се случило точно на католическия празник Света Богородица, когато веднъж на 100 години Плачещата икона на Мадоната напуска храма и тръгва да обикаля страната. Така Света Богородица ме спасява и в нейна чест ме кръщават Мария. Наричат ме и Грациела, за да спазят тогавашните италиански закони, които изискват новородените да получават италиански имена. За да почетат и българския обичай, добавят името на баба ми Стойка и така се получава Грациела-Стойка Мария Василева Бъчварова. Живели сме 4 години във Флоренция, но тъгата по родината надделяла и майка ми и баща ми се завърнали в Добрич. Не зная как татко е преминал границата, но ние с мама имахме трудната задача да пренесем дипломите му. Спомням си, че когато се качихме във влака, в купето, майка ме сложи на леглото и ми обясни, че трябва да спя, докато митничарите минават. Слава Богу, минахме границата. Но аз веднага ококорих очи и казах съвсем сериозно: „Добре, че не отвориха кутията под възглавницата ми, защото щяха да намерят дипломите на татко, нали?”

След този последен детски спомен от Италия, за който разказваш в книгата „Тишината в мен”, изд. ВСУ „Черноризец Храбър”, 2007, си представям колко вълнуваща трябва да е била срещата ти след години с Флоренция и местата на детството.

Не се случи толкова скоро, колкото ми се искаше. Баща ми, един от дванайсетимата в неговия випуск, завършили Архитектурния факултет, поддържаше връзка най-вече с приятеля си Примо Скариди. Той е бил главен архитект на Флоренция, идвал ни е на гости в България, постоянно ни канеше и ние да го посетим. Баща ми не успя, но майка ми ходи във Флоренция. Посрещнали я страхотно, очаквали и мен. Така се случи, че аз можах да се върна в града на детството си десетилетия по-късно, едва когато навърших 80. Няма никога да забравя какви силни чувства ме обзеха, когато във Флоренция видях дома, в който съм се родила, и местата, където баща ми е следвал архитектура, а майка ми – фармацевтика.

Първият ти театрален спомен – научаваме отново от книгата – е свързан със Стоян Бъчваров. Живели сте в Перник и в събота и неделя сте гостували в София на Стоян Бъчваров: „Една събота ме заведоха в Народния театър. Седнах и потънах в мекия стол. Бяхме близо до сцената, когато завесата се вдигна и до мен достигна силна миризма на етер и лепило. Тази миризма усещам и до днес. На сцената имаше лозница, течаща вода, маса. И до нея седеше... Татко се наведе и ми прошепна: „Ето това там е дядо ти, големият български артист Стоян Бъчваров”.

Да, така беше. Спомням си и как веднъж баща ми разпалено защитаваше тезата, че Стоян Бъчваров изпълнявал по-добре от Кръстьо Сарафов ролята на Федя Протасов в „Живият труп” на Толстой. Тогава не разбирах много добре каква е разликата. Сега си обяснявам, че докато Кръстьо Сарафов е изигравал мащаба на героя, Стоян Бъчваров е вниквал в детайлите на образа и това го прави значим.

Следвайки семейната традиция, ти на свой ред се влюбваш в театъра, но не стигаш лесно до Варненския театър.

Трябваше най-напред да преживея ужаса от Втората световна война и страха от руските войници, които нахлуха в страната и се настаниха в домовете на обикновените хора. Завърших ВИТИЗ през 1956 г. в класа на Моиш Бениеш, заедно с Георги Черкелов, Асен Шопов, Анани Явашев, Иван Андонов, Илия Пенев. На учебната сцена играх Нина Заречная в „Чайка” от Чехов и Елена от „Еснафи” на Горки, Ширин в „Легенда за любовта” от Назъм Хикмет и Саша в „Иванов”, отново на Чехов. Попаднах по разпределение в Сливенския театър, където получих ролята на Мила от „В полите на Витоша” от Яворов. Премиерата на 24 януари 1958 г. премина с голям успех, но и с голямо притеснение, защото дебютът се случи, когато току-що бях започнала отново работа, на 56-ия ден от раждането на сина ми Пламен. Докато играех, от сцената дочувах плача му в гримьорната и само аз си знам колко сили ми струваше това раздвоение. Ето как моята артистична кариера започна с плача на сина ми, а после в нея се редуваха колкото радостни, толкова и трудни моменти. След около година получих първата си филмова роля в „Стубленските липи” на режисьора Дако Даковски. Наложи се да откажа поканата за Пловдивския театър заради съпруга си, който беше назначен на работа във Варна. И така в началото на творческия сезон 1959–1960 г. бях разпределена в ролята на Отровителката от „Лукреция Борджия” на Виктор Юго, първата ми роля във Варненския театър.

Театърът, на чиято сцена в продължение на 40 години ти живееш живота на своите героини, за да се превърнеш в любима актриса на поколения почитатели на театралното изкуство. Едва ли е било лесно да се докажеш във времето на соца, който дамгосваше различните, а баща ти с неговото италианско образование няма как да не е бил набеден за „проводник на западно влияние”...

Болнo време беше това. Имаше много силна цензура, идваха от София критици, спираха спектакли, без дори да видят бял свят. Забраняваха да се пише или говори за неща, които заплашват властта. „Има ли смисъл да утепваме мечка” от Панчо Панчев бе свален, защото в образа на Пашата разпознали лице от властта. Представлението много се хареса на столичната публика, имахме 16 поклона, а по-късно научихме, че са попречили на критичката Лада Панева да коментира успеха на спектакъла.

Нерядко се случваше, незнайно по какви причини, да дадат премиерата вместо на мен – на дубльорката ми. Или направо предпочитаха друга, „по-правоверна” актриса за роля, в която аз съм била разпределена и в която съм доказала качествата си. За премиерата на „Варвари” от Горки режисьорът пусна колежка, която почти не беше идвала на репетиции. Същото се повтори с „Вампир” от Антон Страшимиров. Много роли, които са оставили следа у мен, са минали през такава болка.

Спомням си как Кольо Петков реши, че никой не може по-добре от мен да изиграе Роза в „Събота, неделя, понеделник” от Едуардо де Филипо. И наистина – премиерата мина блестящо, а аз бях сподиряна от възгласи „Браво, Маняни!”. В същата година проф. Гриша Островски ме предложи за наградата за най-добра женска роля за моята Роза. Отличиха обаче друга актриса. След като си получи наградата, тя дойде при мен, поздрави ме и изрази съжалението си, че ми е отнела наградата. Но аз умея да надмогвам огорчението от подобни случки, защото не огорчението, а удовлетворението изпълва живота ми на театралната сцена.

Имаш и късмета да бъдеш „За първи път омъжена”...

О, да. Бях много щастлива, че направих този моноспектакъл на Павел Нилин през сезона 1982–1983 г. Всъщност това беше първият моноспектакъл във варненската театрална история, който играх над 150 пъти, зрителите много го харесваха.

Зрителите харесват най-вече самата Грациела Бъчварова. За която научиха, че е внучка на Стоян Бъчваров, години след като тя вече беше станала едно от известните имена на театъра и киното в България. Винаги съм искала да те питам – защо се получи така?

За мен беше важно да се докажа като актриса, а не като потомка на Стоян Бъчваров. Първият, който през 1971 г. заговори пред обществото за моята роднинска връзка със Стоян Бъчваров, бе телевизионният оператор и документалист Георги Смиленов. За 75-годишнината на нашия театър ръководството покани и Галя Бъчварова, родственица на Стоян Бъчваров по линия на един от братята му и майка на популярния сега телевизионен водещ Ути (Петър) Бъчваров.

В тази връзка, прекрасни спомени имам от гостуването ни през 1971 г. в Киев с „Майстори” на Рачо Стоянов и „100 години смешно театро” на Станислав Стратиев. В края на представлението на „Майстори” цялото ръководство на Киевския театър се изсипа на сцената, за да ни поздрави за успеха, един от техните народни артисти обяви пред публиката, че съм внучка на основателя на Варненския театър – така и не разбрах откъде го беше научил, каза също, че съм била родена за ролята на Катерина от „Буря” на Александър Островски, и аплодисментите нямаха край. На другия ден специално ме извикаха за пресконференцията, на която се оказах в центъра на вниманието, всички журналисти искаха да ме интервюират, беше много вълнуващо.

А помниш ли литературната премиера в Радио Варна, на която те запознахме с една твоя кръщелница? Порасналата вече дъщеря на журналиста Панчо Недев, която той и съпругата му решили да кръстят Грациела, след като те гледали в същата тази постановка на „Майстори”...

Дълбоко ме трогна тази среща, защото ми засвидетелства не само любовта на хората, но и това, че не са ме забравили. Всъщност аз имам много кръщелници – едно цяло поколение обичаше да кръщава дъщеричките си Грациела. След филма „Стубленските липи” получих около 4000 писма, в които непознати за мен хора ми разказваха за вълнението, което филмът е предизвикал у тях и което ги е накарало да нарекат момиченцата си като мен. Да знаеш, че някъде живеят много Грациели, които всеки ден викат с твоето име, да се чувстваш част от съдбата им, това е невероятно усещане. Какъв красив подарък ми поднесе съдбата!

Кои роли и събития в живота си цениш най-много?

Кити в „Професията на г-жа Уорън” от Дж. Б. Шоу – особено обичам тази героиня, смятам я за най-доброто си постижение. Обичам и ролята на леля Аня в „Салют, динозаври” от Генадий Мамлин на режисьора Симеон Димитров, защото ме срещна с един приятел за цял живот, моя по-млад колега Свилен Стоянов, донесе ми и първата награда ВАРНА в сезона 1981–1982 г. Втората награда ВАРНА получих за образа на Телма в „Лека нощ, мамо” от Марша Норман, отново с режисьор Симеон Димитров. За трети път ме удостоиха с това най-високо отличие на нашия град за участието ми в спектакъла „Може би утре” от Франц Кьорц, а четвъртата награда ВАРНА получих за цялостно творчество през 2003 г. На 70-годишния си юбилей излязох за последен път на сцената в „Скъпа Памела” от Джон Патрик на режисьора Георги Кайцанов.

В 43-годишната ми актьорска дейност пресъздадох над 120 героини в киното и театъра и това е моето най-голямо, моето несметно богатство. Щастлива съм, че след промените се втурнах в обществения живот и намерих огромно удовлетворение в срещите си с хората.

Думите, които би искала да завещаеш на актьорите и зрителите?

Изкуството е духовна категория, която те кара да забравиш дори липсата на хляб. То събира и въздига хората, дава им теми за размисъл, прави ги граждани. Актьорът, като човек на изкуството, също трябва да бъде гражданин и живо да се интересува от това, което става наоколо. Ако не го вълнува движението на обществото, то той не би могъл да стане негов изразител и публиката не би могла да се разпознае в неговия герой. А актьорът работи единствено за радостта и сълзите в очите на хората. Мигът, когато види тази емоция, го прави щастлив. Това е неговият победен миг.

4 април 2016 г.