Сценографът ФИЛИП КОРУНОВСКИ пред ВИОЛЕТА ТОНЧЕВА за творческите си търсения в театрално-танцовия спектакъл „Свръхчовек“; логиката във визуализирането на абстрактни идеи с материални средства; природата и човекът като нейно битие; светлината и отражението; тялото и сянката; търсенето и постигането. 

Пресъздаването на абстрактни идеи със средствата на сценографията със сигурност е любопитно предизвикателство. 

Темата за нематериалното и неговото сценично пресъздаване винаги ме е вълнувала, като художник. Как във физическото пространство на театралната сценография да се визуализират абстрактни идеи е творческата цел и на „Свръхчовек“. Използвам конкретни материали, за да създам чрез тях една абстрактна представа. Изграждам метафизичното пространство само с основните елементи в природата – земя, вода и въздух. Сред тях човешкото тяло се представя като част от природата, като нейно битие, разделено на две – тяло и сянка. Тялото без сянка е нищо, а сенките зависят от светлината и контекста. Тъкмо тук се включва светлинният дизайн, като най-важен елемент в тази сценография. Той трябва да внуши философската идея и да предаде цялата концепция на спектакъла. Търсим въздействието на светлината, изследваме светлосенките и отраженията, използваме прах, за да дефинираме телата и да ги отделим от техните сенки. Това беше едно много голямо и много вълнуващо предизвикателство за мен, а и за целия екип.

Драматургът САШО ДИМОСКИ пред ВИОЛЕТА ТОНЧЕВА за оригиналния авторски проект „Свръхчовек“, създаден в партньорство с творци от РС Македония, специално за Варненския драматичен театър; срещата между философията на Ницше за Свръхчовека и „Пролетно тайнство“ от Стравински в територията на постдраматичничните театрални форми; взаимоотношенията между телата и техните сенки в контекста на идеята за Свръхчовека; предизвикателството Нижински; енигмите Ницше и Стравински; театърът извън конкретиката; интроспекцията като предупреждение за убийството, което извършва съвременният човек; разминаването между политиката, политиканството и изкуството.

- Като автор на драматургични текстове, отличени с национални и международни награди, също и като университетски професор, Вие се намирате в центъра на театралния живот в РС Македония, като категорично заявявате пристрастието си към постдраматичния театър.

- Определено. Докторската ми дисертация е на тема „Постдраматичният театър – начинът, по който комуникират митологиите и постдраматичните театрални форми“.

ВАСИЛ ЗАФИРЧЕВ, режисьор на постановката „Свръхчовек“, пред ВИОЛЕТА  ТОНЧЕВА за работата си над партньорския проект между творци от РС Македония и ДТ „Стоян Бъчваров“ Варна; за постдраматичния прочит на философията за Свръхчовека на Ницше, в музикален паралел с „Пролетно тайнство“ от Игор Стравински; за жертвоприношението на сенките в ритуалния театър; за апотеоза на телесното и диктата на консумеризма; за отказа от духовно усъвършенстване и заплахата от ентропия. Премиера в Европейската нощ на театрите - 18 ноември 2023 г.

„Свръхчовек“ е амбициозно заглавие, което предполага амбициозна стилистика.

Работим в стилистката на постдраматичния концептуален театър, за да създадем едно съвременно представление. С актьорите на Драматичен театър „Стоян Бъчваров“ излизаме от зоната на комфорт, за да поднесем театър на рисковете, насочен срещу традиционните текстове и посоки в развитието на театъра. Позоваваме се върху философията на Ницше за Свръхчовека, за да я интерпретираме в паралел с грандиозната и авангардна за своето време музика на „Пролетно тайнство“ от Игор Стравински. В спектакъла включваме 12 ритуала със съответен музикален еквивалент от произведението на Стравински.

Ритуален театър, изграден от 12 сцени.

Да, това е нашият Ритуален театър, който тръгва от текста на Сашо Димоски и проследява жертвоприношението на сенките. Практически ние извършваме 12 ритуала, в които телата жертват сенките и душите си, за да стигнат до Свръхчовека като своеобразна терапия на съвременната цивилизация. Днес IT-ревоюцията с бързото развитие на дигиталните технологии, изкуствения интелект, комплексната дигитализация и автоматизация, както и консуматорските нагласи на съвременното общество задушават човека и изместват основната му същност – стремежа към духовно усъвършенстване. Идеята за Свръхчовека постепенно умира. По тази особено актуална  тема нашето представление предлага решения, които извеждаме като абстракция чрез музиката, хореографията, визията и средствата на други изкуства. Съвременният театър, както знаем, си служи не само с драматургичния текст, а разчита на синкретизма между различни дисциплини като архитектурата на пространството, светлинния дизайн, в случая и музиката на Стравински. Разбира се, в творческата работа за нас най-важен е процесът на търсене и изследване по пътя към поставената цел.

ИСКАХ ДА ИГРАЯ ХАДЖИ РОВОАМА

Трябва да кажа, че много харесвам романа и очаквах с възбуда репетициите. Сега ще издам една тайна. Исках да играя Хаджи Ровоама. Месеци наред преследвах Бина Харалампиева и настоявах да ми даде тази роля, защото е скучно навсякъде, където има някакво зло, все аз да го играя. Първоначално тя прие, но после отказа с аргумента, че не може да ми даде една от и без това малкото женски роли в нашата постановка. Наистина женските образи са само четири.

Така си останах при Кириак Стефчов. Не знам дали това е най-интересната роля за пресъздаване, защото в „Под игото“ няма безинтересни роли. Това се дължи най-напред на Иван Вазов и обичта му към българина, подправена с лека ирония, уловена великолепно в драматизацията на Юрий Дачев. В същата посока чудесно ни води и Бина Харалампиева, така че в историята, която разказваме, не мога да откроя който и да било образ като по-интересен.

РАДА ГОСПОЖИНА – ЕДИН РОМАНТИЧЕН ИДЕАЛ

Както всяка следваща роля, Рада Госпожина е предизвикателство, нещо ново и различно от предното. Ако актьорът смята, че ролята му е лесна, е обречен на провал. „Под игото“ е емблематичен роман и една от емблематичните роли в него е Рада Госпожина. Това няма как да не ме притеснява. Публиката, изградила си определени представи от романа и от филмите, има големи очаквания. Притеснявам се от патетиката и романтиката, с които обикновено се свързва образа и как едно съвременно момиче на 27 години като мен може да го приближи до себе си, да го направи достоверен.

Днес ние не се сблъскваме с такива предизвикателства, като героите в „Под игото“, хората от моето поколение не водят такива борби. Препрочитайки романа, си дадох сметка, че това е тъжно. Ние нямаме идеали, нямаме кумири, не се посвещаваме безотказно на мисии и това е печална констатация. А ми се иска да бъда Рада Госпожина…

Тя е много чисто същество, изпълнено само с любов, въпреки че има и поводи за омраза. Всъщност тя обединява в себе си онова, което би трябвало да бъде жената – любов, грижа, посветеност. Съвременната жена се отдалечава от този идеал и затова той ни изглежда романтичен и недостижим. Да не забравяме също, че Рада Госпожина е и много смела. Тя се включва, наравно с мъжете, в каузата на Освобождението, като изборът ѝ е продиктуван не само от любовта към Бойчо Огнянов, а и от общите стремления към независим и достоен живот.

Д-Р СОКОЛОВ – БОХЕМЪТ, АРТИСТЪТ И БУНТАРЯТ В „ПОД ИГОТО“ 

Д-р Соколов е характерен герой и важна личност за целия разказ в „Под игото“. Ако основните персонажи Бойчо Огнянов, Д-р Соколов, Кириак Стефчов и Рада Госпожина са представителна извадка за обществото в романа, сред тях Д-р Соколов е бохемът, артистът, бунтарят, който не пести емоция, сили и умения, за да постигне това, към което се стреми. Образът ми допада и намирам много сходни неща между него и мен, доколкото и аз съм артист и музикант. Доближавам го до себе си, но това не означава, че е лесно да се направи. За да стане добър, образът не трябва да бъде еднопланов, трябва да се придържа към действителността и да се дозира присъствието му в контекста на цялата постановка.

Всъщност Д-р Соколов не е толкова далеч от нас, като светоусещане. Да, може да се е сменил пейзажът, сменил се е и езикът, но в същината си всичко е същото. Предателствата - както тогава, така и сега, са коварни, любовта също е толкова силна, колкото и сега, сходни са стремежът към истината, към красотата и към всичко, което движи човека в съществуването му.

На репетицията вчера си говорихме за Вазов и богатия му език. Би трябвало да се отнасяме с по-голямо внимание към съвременния български език, в който ние вече не споделяме, а шерваме, постваме, вместо да публикуваме и т.н. Мисля, че това е по-опасно, отколкото да четем Вазов с автентичния език, на който той е писал. За мен е абсолютна грешка да се смята, че днес Вазов е труден за четене. Напротив, трябва да четем в оригинал точно това, което ни е оставил авторът, при това не кой да е автор, а Патриархът на българската литература.

В творческия си път досега съм изградил над 45 персонажа, от които в момента играя 16. Участвам в 16 заглавия и много мисля за моите герои в тях - Гоце Делчев в „Един ден“ по Димитър Талев, Найден в „Майстори“ от Рачо Стоянов, Найден Стремски в „Нова земя“ по Иван Вазов, ето сега Д-р Соколов в „Под игото“ и т.н. Близка ми е онази романтична епоха в българската литература, чийто герои стоят високо над нас и са достойни за подражание.

БОГДАН БУХАЛОВ – БОЙЧО ОГНЯНОВ

БОЙЧО ОГНЯНОВ Е ПРЕДСТАВИТЕЛ НА ИЗЧЕЗНАЛИТЕ РОДОЛЮБЦИ, ГОТОВИ НА ВСИЧКО ЗА БЪЛГАРИЯ

В „Под игото“ срещаме различни български характери - от най-възвишения образ до нагажденците и предателите. За мен Бойчо Огнянов е представител на изчезналите родолюбци, готови на всичко за България.

500-те години робство сякаш са накарали българите да се съберат вътре в себе си и да се грижат само за собственото си оцеляване. Но моят герой Бойчо Огнянов е различен. Той донякъде е прототип на Васил Левски. Образите и на двамата се характеризират с абсолютно себеотрицание. Те не търпят неправдата и горят за народното дело, всичко останало поставят на второ място, дори любовта. Като спечелва младата учителка Рада Госпожина за каузата на Освобождението, на която се е посветил, Бойчо Огнянов повлича със себе си и любовта. Безрезервно отдаден на националната идея и изключително последователен в действията си, той е ярък образ.

Да се пресъздаде такъв героичен персонаж е трудно, доколкото днес той няма аналог и не можем да си представим чисто психологически какво е било поведението му. Затова пък съществуват много исторически документи, които ми помагат да търся проекции на Бойчо Огнянов във въображението си. Старая се да не го превръщам в икона, за да остане образът достоверен и пълнокръвен. 

Режисьорката БИНА ХАРАЛАМПИЕВА пред ВИОЛЕТА ТОНЧЕВА за постановката „Под игото“ от Иван Вазов във Варненския драматичен театър; избора точно днес на този класически роман, историческия контекст и романтичната нагласа към миналото

Варненският драматичен театър често посяга към творби на Иван Вазов, постановката на Станчо Станчев „Пиянството на един народ“ в сезон 1977/78 има дълъг живот, а в сезон 2023/24 режисьорката Бина Харалампиева ще работи по драматургичния вариант на Юрий Дачев, със сценография и костюми на Свила Величкова и музика на Асен Аврамов. Същият екип създаде „Тютюн“ по романа на Димитър Димов, най-търсеното представление в новата история на Варненския театър, посрещано от препълнени зали в цялата страна. Очакванията са, че същото ще се случи и с „Под игото“. В ролите на Бойчо Огнянов и Д-р Соколов гостуват Богдан Бухалов от МГТ „Зад канала“ и Иван Юруков от НТ „Иван Вазов“, ролята на Кириак Стефчов е поверена на Стоян Радев, Христина Джурова е Рада Госпожина, Веселина Михалкова – Кака Гинка, Николай Божков – Боримечката, Константин Соколов – Колчо Слепеца, Пламен Димитров – Чорбаджи Марко, Свилен Стоянов – Чорбаджи Юрдан, Валентин Митев – Чорбаджи Мичо Бейзадето, Николай Кенаров – Хаджи Смион, Даниела Викторова – Хаджи Ровоама, Недялко Стефанов – Кандов, Симеон Лютаков – Г-н Фратю, Габриела Боева – Лалка, Гергана Арнаудова – Стайка. Премиерата предстои на 19 и 21 септември 2023 г., в навечерието на Деня на независимостта.

След театралната адаптация на „Тютюн“, един от десетте най-харесвани романа, според телевизионната класация „Голямото четене“, сега поставяте на варненска сцена и най-любимия български роман „Под игото“. Да очакваме ли сценични варианти и на останалите заглавия в „Голямото четене“?

Може и да го направим, защо не (усмихва се). Да, обичам българската литература и нейните класически романи. Много неща си казахме за „Тютюн“, сега щe си кажем и много неща за „Под игото“. Трябва да си ги кажем, най-напред защото ние, българите, днес имаме силна нужда да обичаме себе си. Да обичаме онова, което сме били, и онова, което ни се иска да бъдем. Човек без минало няма бъдеще – това е клише, но то е от онези клишета, които са издържали проверката на времето.

Проф. ПЛАМЕН МАРКОВ пред ВИОЛЕТА ТОНЧЕВА за режисьорския си прочит на „Юн Габриел Боркман“ от Хенрик Ибсен в ДТ „Стоян Бъчваров“ Варна; важността на темата, авторизираният превод и необходимостта да разказваш от свое име; Ибсен във варненската театрална история; изборът на комедианта Николай Урумов за едновременно трагичната и комична роля на банкера Боркман; гротеската с привкус на антична драматургия като характеристика на цялата творба, екипът; мозаечната структура на постановката със смесица на жанрове и отворени пространства за различни разсъждения в търсене на съвременния еквивалент на Ибсен. Премиера 17, 18 януари 2023, 19.00, Основна сцена, ДТ „Стоян Бъчваров“ Варна.

АТАНАС АТАНАСОВ пред ВИОЛЕТА ТОНЧЕВА за режисьорския си прочит на „Клетка за пеперуди“ от Жан Поаре във Варненския драматичен театър; за хумора, който не е единственото изразно средство в комедията, а търси съществените неща под повърхността; за риска да се престъпи границата, да се наруши естетиката и забавното да се превърне в пошло; за „Клетка за пеперуди“ като право на избор и актьорската професия като възможност да се преоткриваме; за българския политически театър и необходимостта от режисьор, който да изгради един добър национален спектакъл; за нарушения баланс между глобалното и националното и начина да отстояваш независимостта си. Премиерни спектакли – 30 септември, 3 октомври 2022, 19.00, Основна сцена, ДТ „Стоян Бъчваров“ Варна.

След „Любовникът от ZanziБар“ – една изящна съвременна комедия за това как светът на интернет може да „ъпгрейдва“ позахабените семейни взаимоотношения, сега във втората Ви постановка на варненска сцена „Клетка за пеперуди“ отново се занимавате с отношенията в семейството. Защо Ви вълнува тази тема? Това е лесен въпрос, но пък отговорите са различни и винаги интересни.

За да се занимавам със семейните взаимоотношения, трябва да попадна на произведение, в което темата е заложена сериозно. „Клетка за пеперуди“ е комедия, но аз не съм привърженик просто на хумора, а на онзи хумор, чрез който авторът, а след него и постановчикът се опитват да разрешат някакви проблеми. Хуморът е основна съставна част на спектакъла, но не е единственото изразно средство. Важно е след спектакъла зрителят да не забрави посланието, което се опитваме да му предадем, при това да не го забрави бързо, защото сме заляти от интернет с огромна доза хумор, къде по-добър, къде по-банален, дори просташки. Целта е някъде под повърхността на хумора да открием съществените неща 

В „Клетка за пеперуди“ става дума за две доста различни семейства – едното традиционно, а другото със сексуална ориентация към собствения си пол. Според Вас, съвременният български зрител отнася ли се с толерантност към гей обществата?

Интересен въпрос, който би могъл да бъде разглеждан от много посоки. Смятам, че по принцип българинът е толерантен, имайки предвид реакцията му спрямо двата филма, създадени по пиесата – френския „Клетка за луди“ с Уго Тоняци и Мишел Серо от 1978 г. и „Клетка за птици“ с Робин Уилямс и Джийн Хекман от 1996 г. Вторият, по-популярен филм, беше приет с възторг от българската публика. Имаше и българска постановка в Сатиричния театър със заглавие „Клетка за сестрички“ .