Звездата от „Седем часа разлика” Симеон Лютаков играе полицая Давид в „Едноокият цар”

Category: Интервюта

Created on Tuesday, 23 February 2016 13:08

„Едноокият цар” предупреждава...

Звездата от „Седем часа разлика” Симеон Лютаков, познат от редица други филми и сериали, играе ролята на полицая Давид в „Едноокият цар” от Марк Креует, с която се завръща на сцената на Варненския драматичен театър. Премиерните спектакли на 25 и 27 февруари 2016 г., 19.00, Сцена Филиал, са част от специалните творчески събития в юбилейния 95-ти творчески сезон на театъра.

Всъщност ти приемаш ли го като завръщане?

Завръщане е… у дома. Влязох в състава на Варненския драматичен театър на неговия 75-годишен юбилей – още си пазя стикера оттогава, и съм тук за 95-годишния юбилей. Щастливо завръщане, защото съм необходим като актьор, което е по-важно от щатната принадлежност към трупата.

Да, режисьорът Петър Денчев не крие, че свързва идеята си за поставянето на „Едноокият цар” именно с теб в ролята на полицая Давид...

Той ме покани да участвам в проекта още преди година. Приех, ролята ми хареса. Първоначалните планове бяха за свободен проект на софийска сцена, впоследствие Варненският театър каза “Да” и плановете се пренаредиха, нататък историята е ясна.

Ролята ти допада, защото...

Защото е жива, истинска, конкретна. Давид е човек когото може би си срещнал вчера или ще срещнеш утре, той е реално разпознаваем и точно затова работата върху него ми е интересна.

Ролята трябва да бъде изградена максимално прецизно, всеки един опит за нейното общо охудожествяване би бил грешка и в този смисъл си е предизвикателство. А аз обичам предизвикателствата.

Този подход е близък до кинематографичния...

Безспорно, да. Това усещане идва от текста, който е написан като за кино. Диалог, който често граничи с бръщолевене, ражда се сам от себе си и не знаеш докъде ще те отведе, тезите се раждат изненадващо, поради всичко, поради температурата на печената ярка, с която героите вечерят в една от сцените дори. Никой от героите не знае как ще се пренареди пъзела на говорене в нито един момент.

Искаш да кажеш може би, че тази близост до реалното живеене липсва на театъра?

Казвам го. На мен ми липсва. Театър, облечен в приказност и обща представа за нещата, не ми е интересен, не и днес. Днес бих искал да “поговоря” малко за това, от което ме боли и текстът на Марк Креует ми дава тази възможност. Смея да твърдя, че “истината” (доколкото тази дума е уместна) за днешния свят е доста грозна, неудобна и плитка. Какво по-хубаво от това, да кажем поне част от нея на глас.

Твоят герой в „Едноокият цар” е единственият, който сменя гледната си точка, от единия полюс отива на другия, преживява катарзис. Кога се случва подобно нещо?

За съжаление, животът е така устроен, че ако не ти се случат ужасни неща,  не може да стигнеш до катарзис. Хората се променят от лошо, не от добро.

Страданието води до промяна и това е правило в живота.

Пиесата на Марк Креует има невероятното качество да бъде смела и осмиваща. Тя директно разобличава склонността на съвременните хора да си измислят идентичност. С лекота да си наумяват, че са някакви и да си вярват, а когато се появят пречки и се окаже, че действителността е различна от представите им, изпадат в депресия. „Едноокият цар” предупреждава за разпада на плиткоскроените от самите нас лъжи.

Виолета Тончева

23 февруари 2016

Прочетете повече за "Едноокият цар":

Протестът като грешка на системата или на индивида

Петър Денчев поставя „Едноокият цар”